Любовникът на девицата

— Ваша светлост — каза тя тихо. — Хората ще говорят.

Елизабет се раздвижи и пусна Робърт, и той се изправи на крака.

— Добре е да си починете, милейди — каза тихо Кат. Тя хвърли поглед към побелялото, потресено лице на Робърт.

— Тя не е добре — каза. — Това е твърде много за нея. Пуснете я да си върви сега, сър Робърт.

— Дано Бог ви даде добро здраве и щастие — каза той пламенно, и когато Елизабет кимна, той се поклони и излезе от стаята, преди тя да види отчаянието в собственото му изражение.

Бащата на господин Хейс беше роден като арендатор на фамилията Дъдли, но чрез търговия с вълна се беше издигнал до поста кмет на Чизълхърст. Беше изпратил сина си на училище, а после — да се подготви за адвокат, и когато умря, остави на младия човек малко състояние. Джон Хейс продължи семейната връзка с фамилията Дъдли, като съветваше майката на Робърт по отношение на нейното искане за възвръщане на титлата и имотите, а когато Робърт се издигна на власт и богатството му се увеличи, той управляваше различните клонове на постепенно увеличаващите се делови начинания на Робърт в Лондон и в провинцията.

Ейми често бе отсядала при него в Хейс Корт, Чизълхърст, а понякога Робърт отиваше там при нея, за да води делови разговори с Джон Хейс, да играе комар с него, да ловува в земите му, и да планира вложения та им.

Свитата на Дъдли стигна до къщата около пладне, и Ейми излезе с радост под лъчите на септемврийското слънце, което още беше горещо и ярко.

— Лейди Дъдли. — Джон Хейс й целуна ръка. — Толкова е хубаво да ви видя отново. Госпожа Минчин ще ви отведе до обичайната ви стая, мислехме, че предпочитате стаята с изглед към градината?

— Да — каза Ейми. — Получихте ли вести от милорд?

— Само, че си обещава удоволствието да ви види в рамките на тази седмица — каза Джон Хейс. — Не каза в кой ден — но ние и не очакваме това, нали? — Той й се усмихна.

Ейми отвърна на усмивката му: „Не, защото той едва ли знае в кой ден ще го освободи кралицата“, каза ревнивият глас в главата й. Ейми докосна с пръст броеницата в джоба си.

— Когато и да е свободен да дойде при мен, ще се радвам да го видя — каза тя, обърна се и се качи по стълбите зад иконома.

В къщата влезе госпожа Одингсел, като отметна шапчицата си назад и изтупа праха от полата си. Ръкува се с Джон Хейс: бяха стари приятели.

— Тя изглежда добре — каза той, изненадан, като кимна в посока на спалнята на Ейми. — Чух, че била много болна.

— О, така ли? — каза Лизи с равен тон. — И откъде чу това?

Той се замисли за миг.

— Мисля, че от две места. Някой ми каза в църквата онзи ден, а писарят ми спомена за това в Лондон.

— Казаха ли какво е страданието й?

— Моят писар каза, че е някаква болест в гърдите. Тумор, или израстък, твърде голям, за да се изреже, така казаха. Казаха, че Дъдли може да я зареже, че тя ще се съгласи да отиде в манастир и да анулира брака, защото така и не могла да му роди дете.

Лизи стисна устни така, че те образуваха сурова линия.

— Това е лъжа — каза тя тихо. — Кой смятате, че ще има интерес от разпространяването на такава лъжа? Че съпругата на Дъдли е болна и не може да бъде излекувана?

За миг той я гледаше напълно удивен.

— Това е опасна тема, госпожо Одингсел. Бях чул, че въпросът е стигнал много далече…

— Чули сте, че те са любовници?

Той се огледа бързо из собствената си празна стая, сякаш никъде не беше безопасно да се говори за кралицата и Дъдли, дори ако имената им не се споменаваха.

— Чух, че той се готви да напусне съпругата си и да се ожени за дамата, за която говорим, и че тя има властта и желанието, за да му позволи да го стори.

Тя кимна.

— Изглежда всички мислят така. Но няма основания, и никога не може да има.

Той се замисли за миг.

— Ако се знае, че е твърде болна, за да роди деца, тя може да се оттегли — прошепна той.

— Или ако всички смятат, че е болна, тогава никой няма да бъде изненадан, ако тя умре — каза Лизи, с още по-нисък глас.

Джон Хейс възкликна потресено и се прекръсти.

— Божичко! Госпожо Одингсел, трябва да сте луда да намеквате такова нещо. Не мислите наистина това! Той никога не би направил такова нещо, не и сър Робърт!

— Не зная какво да мисля. Но със сигурност знам, че навсякъде, където минавахме — от Абингдън до тук — се носеха клюки за негово благородие и кралицата, и се говори, че милейди е смъртно болна. В един хан съдържателката ме попита дали имаме нужда от лекар, още преди да бяхме слезли от конете. Всички говорят за болестта на нейно благородие, и за любовната история на милорд. Затова не знам какво да мисля, освен, че в момента някой си е отворил много работа.

— Не и негово благородие — каза той твърдо. — Той никога не би й сторил зло.

— Не знам нищо повече — повтори тя.

— Но ако не е той, кой би разпространявал такъв слух, и с каква цел?

Тя го погледна решително.

— Кой би подготвил страната за неговия развод и повторен брак? Единствено жената, която иска да се омъжи за него, предполагам.