Къртицата

Урман отдавна беше забравил обидата си. Сега той стоеше до камерата и нетърпеливо надничаше зад гърба на Васил, който отваряше вратата. Малко по-настрани се бяха подредили и други любопитни бунтовници.

Вратата се отвори бавно. Вътрешността на камерата беше тъмна. От нея лъхна топла вълна и остра миризма на някакви химикали. Неясна, белезникава фигура се помръдна в мрака, несигурно изпълзя напред и се превърна в голо човешко тяло. Но това тяло вече по нищо не приличаше на предишния чиновник. От миналото оставаше само ниският ръст. Хлътналите гърди се бяха превърнали в могъщ гръден кош, край който несигурно се движеха четири мощни ръце. Главата беше малка, плешива. Под изпъкналото ниско чело страхливо блестяха кръгли черни очички.

Етикап изпълзя навън, изправи се на късите треперещи крака и огледа голото си тяло. Четирите ръце го ужасиха. Една по една той ги издигаше към лицето си, отпускаше ги надолу…

— Господин нулев… — дори гласът му беше станал груб, басов. — Какво е това, господин нулев?

Васил се приближи към него и леко положи длан върху гърбавите му двойни рамене.

— Това е истината, Етикап. Няма никакво разделение на хората. Има само превръщане… Насилствено превръщане. Това е същността на великия Аткран.

Последните думи накараха бившия чиновник да потрепери. Нулевият, неговата последна опора, сам вършеше престъпление, като говореше така за великата държава. Но какво оставаше сигурно в този объркан свят? На кого да вярва? На какво да се надява?

— Гладен съм — глухо каза той.

На екрана беше една от столичните улици. Хиляди сини униформи я изпълваха от край до край. Строени в плътни колони, войниците чакаха заповед за атака към подземията на престъпниците.

— Маски-и-и-и! — протяжно изрева гласът на командира.

Като един, с точни, отсечени движения войниците измъкнаха противогазите, нахлузиха ги върху главите си и сложиха отгоре каските. Веднага химиците помъкнаха към бетонната шахта дебели тежки маркучи. Лъскавите метални наконечници потънаха надолу. Нещо зафуча, засъска и от шахтата се надигнаха облаци бял отровен дим.

Кар забрави за чашата. Надигна бутилката и отпи направо от гърлото от превъзходното урбайско вино. Къде е сега душата ти, уважаеми Бурдан? Нали ти винаги твърдеше, че една акция срещу тунелите е невъзможна по политически причини. Сега ще видиш дали е невъзможна. В този момент една и съща картина се повтаря в десетки градове на великия Аткран. Армията се обръща срещу вътрешния враг. Подземията ще бъдат овладени за пръв път след повече от сто години.

Войниците на екрана се спускаха един след друг в тесния черен отвор.

Грохотът на стрелбата нахлу през металната врата. Урман скочи от леглото и още без да осъзнава какво се е случило, грабна автомата с двете си леви ръце. Студът на стоманата върху дланите му го събуди окончателно.

Трясъци, далечни взривове, гърмежи, слети в заплашителен тътнеж, изпълваха подземието. Не беше обикновена атака, а нещо много по-сериозно. Урман разбра това и трескаво се приготви за бой. Измъкна изпод възглавницата колана с тежкия кобур и го притегна на кръста си. Джобовете на панталона и якето натъпка с гранати и пълнители. Взе в ръка втори автомат, третия преметна през рамо заедно с торбата на противогаза.

Едва сега, натежал от оръжие, водачът на бунтовниците се почувствува сигурен. Дори сам можеше да приеме сражението.

С бавни, спокойни крачки излезе от стаичката. Голямата зала беше пуста.

— Не са ме събудили! — гневно промърмори Урман. — Хапльовци!

Блъскайки тежко с крака по студения под, той изтича към коридора. Но още преди да излезе навън, една гротескна фигура изскочи срещу него и отчаяно замуча през дългия хобот на противогаза. Думите се губеха в дебелата гума, но Урман разбра и бързо нахлузи маската. Противникът беше пуснал газ.

Изблъска стоящия пред него човек, излезе в тунела и побягна напред, към приближаващата се престрелка. Дишането му стана тежко, скоро по лицето му почна да се стича пот.

Зад близкия завой едва не се сблъска с тълпа от двадесетина мъже. Всички бяха с противогази, но Урман позна своите хора. Те отстъпваха бавно, държейки под прицел следващия ъгъл.

— Къде е Базил? — изрева Урман.

За щастие той имаше офицерска маска със специален клапан, позволяващ да се говори. Най-близките бунтовници разбраха думите му и махнаха с ръце напред. С ужасни ругатни Урман се втурна нататък, заобиколи другия ъгъл и едва успя да се хвърли на пода под сноп от куршуми.