Къртицата

Последната брошура прочете с наслаждението на човек, който вижда как се потвърждават най-смелите му догадки. Когато погледът му пробяга по последния ред, той стана, разкърши се и внезапно усети, че е огладнял. Коленичи на пода, пъхна се под леглото и като се блъскаше в разни огнестрелни оръжия, измъкна пълен сандък с консерви. Дълго търси нож, докато накрая намери под възглавницата грамаден кинжал, остър като бръснач. Внимателно изряза капака на една консерва, накълца месото на кубчета и седна на кушетката. Вечеряше примитивно. За маса му служеха собствените колене, а при известна ловкост, кинжалът можеше да се използува вместо вилица.

Урман пристигна тъкмо навреме. Мълчаливо седна до Васил, извади от пояса си дълъг нож и като набоде едно парче месо, пъргаво го метна в устата си. Известно време в стаичката господствуваше съсредоточено мълчание. После консервата се изпразни. Урман меланхолично погледна лъскавото тенекиено дъно, покрито с белезникава мазнина. Посегна за нова кутия, но се отказа и само махна с ръка. Погледът му обиколи стаичката, спря се върху безредно нахвърляните брошури.

— Колко прочете?

— Всичките — каза Васил. — Преди малко ги свърших.

Широките зачервени от безсъние очи на Урман слисано се впериха в него.

— Как така… всичките?

— Е, доста се забавих — оправда се Васил, защото не беше разбрал смисъла на въпроса. — Но нещата бяха сложни и докато се оправя…

— Ти, човече, си феномен — възхитено каза Урман. — Какво научи?

Васил се поколеба. Не знаеше откъде да започне.

— Виж какво, Урман. Аз не съм от този свят.

— Така и предполагах. От Хамана ли идваш? Или си избягал от Зебара?

— Не ме разбра. Имах предвид целия този свят с всичките му държави. Идвам от звездите.

— Добре де — недоверчиво се съгласи Урман, който явно смяташе това за начин да се скрие истината.

Прибързаното съгласие не се хареса на Васил. Той помисли дали да задълбочи обясненията, но реши, че няма смисъл и продължи:

— Първото, което открих на вашата планета, беше повишената радиоактивност. Знаеш ли какво е това?

— Знам, знам — изръмжа Урман. — Продължавай.

Но Васил не успя да се върне към разказа си. Вратата на стаичката се отвори и на прага се появи нисък прегърбен човечец, облечен в изтъркани черни дрехи. Треперейки с цялото тяло, той прекрачи напред и едва избъбри:

— Господин нулев…

— Аз не съм нулев! — с досада отвърна Урман и посочи към Васил. — Ей този е нулев, с него говори.

Посетителят прецени обстановката мигновено. Потривайки изпотените си длани, той застана пред Васил и страхливо каза:

— Господин нулев, висшият дълг ми повелява да направя важни разкрития.

Смесено чувство на отвращение и жал накара Васил да потръпне. Непоносимо беше да гледа тази нелепа, прегърбена фигура. Той завъртя глава, като че се мъчеше да изпъди смущението си и насърчително каза:

— Говорете, господин…

— Етикап, господин нулев. Аз съм младши чиновник. Трябва незабавно да ви съобщя, че тук има държавна измяна. Говорят се ужасяващи неща за нашата велика страна. А начело на заговора стои този тук — той посочи към Урман и като събра кураж, пискливо изкряска:???

— Мръсен предател на великите идеали!

— Ей, да внимаваш, че… — Урман замахна едновременно с четирите си тежки юмрука. — Какви ги приказваш?

— По-леко, Урман — каза Васил. — И тъй, господин Етикап, вие сте младши чиновник. А как попаднахте тук?

Лицето на чиновника моментално се преобрази. Той впери жалостен поглед в тавана, блъсна се с юмрук в хилавите гърди и зарида:

— Виновен съм, господин нулев! Достоен съм за висшето наказание! Аз извърших такова престъпление, което не може да се прости дори от висшето великодушие на непобедимия Аткран…

Колкото и странно да изглеждаше, това не беше лицемерие. Чиновникът бе изпаднал в някакъв самоунищожителен екстаз и призоваваше да бъде наказан, изтрит от лицето на земята, за да не мърси свещената територия на великия Аткран. След няколко опита да го върне към нормално състояние, Васил отпусна ръце. Урман изгуби търпение, грабна хленчещия нещастник и го отмъкна навън. След малко се върна сам, тежко седна на леглото и избърса потта от челото си.

— Що за птица е това? — запита Васил.

— Уф! — сърдито изпухтя четириръкият. — Не разбра ли? Обикновен чиновник. Изглежда, не си присъствувал на покаяние. Това е нормално явление. Признай си и висшето милосърдие ще ти прости… Само че този път нашият човек не се доверил на милосърдието. Извършил някакво дребно прегрешение и толкова се уплашил, че решил да избяга. Слуховете за нашите подземия стигат навсякъде… Изскочил чиновникът от канцеларията и се спуснал в първата шахта, която му попаднала пред очите.

— И… той наистина ли е такъв?