Къртицата

Папка номер три. Отново показания. Половин час след полета на странния предмет в управлението на колония 73 е пристигнал пратеник от Центъра за лоялност. Представил на началника заповед за освобождаване на затворник номер две-две-четири-седем-седем. Заповедта е изпълнена. Затворникът е изпратен в столицата.

Папка номер четири. На следващия ден същата история със затворник две-две-четири-седем-девет в лагер 11.

Папка номер пет. Двамата затворници са били изпратени в столичния център за възстановяване номер 14. След освобождаването си били отведени от неизвестен висш офицер, в Центъра за лоялност свидетелите са признали, че офицерът е бил черен, сякаш родом от зебарските пустини, но това не им направило впечатление.

Папка номер шест. Веществени доказателства.

Кар отвори тази последна папка и отчаяно огледа двата празни листа, които би трябвало да бъдат заповеди за освобождаването на затворниците. Искаше да се надява на някакъв всеобщ заговор или ловка фалшификация, но тези бели листове бяха сигурното, безмилостно доказателство. Заговорите лесно се разкриват в Центъра за лоялност. Там всеки говори. Ала ръководителят на лагер 11 умря, без да каже нищо друго, освен това, което беше записано тук. Прекалено бързо умря… Грешка на следователя, за която, впрочем, той бе строго наказан. За сметка на това началникът на колония 73 живя достатъчно и призна всичко, което успя да измисли. Преди да го хвърлят в ямата с отровни стоножки той изреди: всеобщ заговор на военните, зебарска провокация, негово лично отмъщение срещу великия Аткран…

Не, това бяха измислици на човек, готов на всичко, за да се спаси от мъченията. Истината беше ясна.

Тялото на Кар се тресеше от ситни нервни тръпки. Той сам беше обявил война на Базил, а заедно с него и на останалите трима. Отмъщението им нямаше да закъснее. А нито една стена, нито една преграда, нито една охрана не можеха да устоят пред такива свръхестествени същества.

Трябваше да удари пръв, в това беше единственото спасение. Но къде да ги открие? В тунелите! Ако не всички, то поне Базил сигурно се крие там.

Решението го успокои. С характерната му ледена пресметливост Кар оцени политическата обстановка. Изтеглянето на военни части от фронта би могло да се превърне в удар по самия него. Но рискът можеше да се поеме. Офицерите в момента са изгубили някогашната си сила. Ръководителят на Центъра за лоялност засега е верен на своя благодетел Кар.

Господин съветникът се облегна назад в креслото и си представи как десантните части се спускат в подземията и чистят коридор след коридор от бунтовната сган, докато стигнат до Базил и го надупчат с куршуми. После ще донесат трупа и Кар лично ще седи до него достатъчно време, за да се убеди, че не греши, че вижда мъртъв най-страшния си неприятел.

Постепенно му стана леко.

Пред тясната вратичка на камерата Етикап са спря. Запънал петите си в бетонния под, той се дръпна с всички сили и едва не се изтръгна от здравите ръце на двамата носачи. Отчаяният му вик се заблъска между мрачните стени.

— Господин нулев! Господин нулев!

Васил се приближи. Сърцето му се сви, когато видя изкривеното от страх лице на чиновника.

— Какво е това, господин нулев? — изписка Етикап. — Какво искате да правите с мене?

— Нищо, Етикап — меко каза Васил. — Ще те превърнем в нов човек. Искаш ли да се промениш?

В своето изумление чиновникът забрави дори за страха.

— Но това е невъзможно, господин нулев. Невъзможно е!

— Защо се учудваш? — нетърпеливо запита Васил. — Има толкова хора от различни класове, с различни тела, с различни форми…

— Те се раждат такива, господин нулев! Те са си такива!

— Ще разбереш, че не е така — каза Васил и кимна на носачите.

Те повлякоха чиновника напред към разтворената врата на камерата. Етикап се блъскаше в ръцете им и крещеше:

— Не! Не искам, господин нулев! Признавам, всичко признавам!

Носачите го наблъскаха в тясното пространство, притиснаха го към пода, изчакаха гъвкавите механични пипала да обвият ръцете и краката му, после се дръпнаха назад. Васил затвори дебелата метална врата и писъците на Етикап заглъхнаха.

— Това също трябва да се има предвид — каза Урман. — Ти забравяш, че за обикновените поданици цялата система остава в тайна. Те смятат за напълно естествено, че всеки човек е пределно пригоден към професията си.

— Вярно — съгласи се Васил. — Точно системата за формиране на човешката психика е най-страшна. Диктаторите го разбират и пазят тайната на биологическите преобразования. Ето защо след всяка трансформация изтриват паметта на човека. Но това може да се окаже най-уязвимото им място.

— Как?

— Ще видим… Трябва да проверя още нещо.

— Е, мълчи си, щом така ти харесва — обиди се Урман и излезе от залата.

Васил поклати глава и се прибра в тясната стаичка, която сега делеше с Урман. Не му оставаше нищо, освен да чака.

Очакването свърши след два дни. Това беше минималният срок, който успя да изстиска от машината.