Къртицата

Васил беше тук, залегнал заедно с още двама души зад набързо натрупана барикада от стари сандъци, блокове бетон и някакви ръждясали железарии. Държеше здраво лостовете на огромна тежка картечница и стреляше, без да прекъсва. Останалите двама го поддържаха с огъня на автоматите си. Сред пушека, под слабото жълтеникаво осветление в другия край на коридора се тъмнееше купчина от безформени сини предмети. Урман не можеше да види по-ясно, но разбираше какво е, защото през това препятствие един след друг скачаха войници и куршумите ги посрещаха още във въздуха. Те падаха върху купчината, на тяхно място идваха нови, които стреляха в движение. От барикадата хвърчаха разцепени трески и ситни късчета бетон.

— Бази-и-ил! — опита се да изкрещи Урман.

Стори му се, че само отваря и затваря устата си. Канонадата на боя поглъщаше всеки звук.

Тогава той запълзя, притиснат към пода. Куршумите минаваха над гърба му, безшумно сред грохота, но Урман ги усещаше по трептенето на въздуха. Хапейки устни, той се добра до барикадата и потупа Васил по рамото. Сети се за противогазите и за миг изпита ужасното чувство, че няма да може да говори с единствения човек, на когото можеше да се надява. Но Васил се обърна и Урман с облекчение забеляза върху гумената муцуна допълнителния клапан на офицерска маска.

— Какво има?

— Трябва да се оттегляме — отчаяно каза Урман. — Те сега ще домъкнат запалителни бомби.

— Но ако се оттеглим, те ще ни настигнат — каза Васил и изруга, защото пълнителят на картечницата беше свършил.

— Няма! — настоя Урман. — Вярвай ми. Когато наредя, бягайте назад. Ще взривя тунела.

Васил вдигна рамене и свали тежкия квадратен пълнител от картечницата. Докато измъкваше от купчината нов и го поставяше на място, Урман пъргаво запълзя назад, към нишата в стената до самия ъгъл. Тук, в тясното защитено пространство можеше да се изправи и да огледа как стоят нещата. Регулаторът за времето изглеждаше наред. Урман смъкна защитната обвивка и завъртя стрелката до делението 10. Десет секунди… Достатъчно.

Ръката му хвана тежката ръчка, но не я дръпна. Трябваше да подаде сигнала. Урман внимателно подаде глава навън и погледна към барикадата. Васил и единият от неговите хора продължаваха да стрелят. Другият лежеше неподвижно върху някакъв сандък и от главата му бликаше кръв.

— Бягайте! — извика Урман.

Гласът му се разтопи в трясъка на изстрелите. Тогава той пусна ръчката и отново пропълзя към защитниците на тунела. Хвана рамото на Васил и го разтърси с всичка сила.

— Какво има? — задъхано запита Васил.

— Бягайте! — каза Урман. — Всичко е готово! Зеб-заб! Бягай, човече, не бави нещата!

Васил дръпна другия защитник и двамата запълзяха назад към завоя. Останал сам, Урман стисна лостовете на картечницата и изпрати дълъг ред право в тълпата от сини униформи. Спря, обърна се и видя, че отзад тунелът е пуст. Тук оставаше само той… и мъртвецът, неудобно свит върху сандъка.

Войниците напредваха.

— Аха! — промърмори Урман със свирепа радост. — Аха…

Едната му ръка пое автомата. Другите три заработиха едновременно. Потънаха в джобовете, излетяха от тях, стиснали гранати и запратиха тежките метални топки напред към стрелящата тълпа. Един след друг изтерщяха взривове, автоматите замлъкнаха и Урман побягна назад, без да се прикрива. С всички сили се хвърли в нишата, не успя да се удържи и блъсна лице в стената. От очите му потекоха болезнени сълзи. Той изруга жестоко. Пипнешком намери ръчката и я дръпна надолу. Ръждясалата тел на пломбата се скъса. Ръчката описа полукръг и опря долу в стената.

До взрива оставаха десет секунди. Урман изскочи навън от нишата, само с единия крак се допря до пода и се хвърли зад ъгъла. Беше останал на открито не повече от половин секунда, но това стигаше за куршума. Усети болката едва когато от скок премина в бяг напред. Тичешком вдигна долната си дясна ръка и я огледа. Ръкавът беше разкъсан малко над лакътя. Около дупката бавно се разширяваше тъмно влажно петно.

Засвириха нови куршуми. Зеб-заб, десет секунди са прекалено много! Войниците са стигнали до завоя. А другият спасителен ъгъл е толкова далече… Пет крачки… Зеб-заб, колко бавно тичат тези къси крака… Още три крачки…

Васил изскочи в средата на тунела. Приведен, с широко разкрачени крака, той изпрати дълъг автоматен ред към идващите войници. Двама от тях успяха да залегнат с летящ скок от движение. Останалите четирима паднаха бавно, притиснали ръце към раните си. В тези секунди Урман потъна зад завоя. Васил сви след него и едва успя да се скрие, когато избухна зарядът, зазидан в стените на коридора край барикадата.

Върху нападалите хора се стовари жесток удар. Стените на подземието се затресоха и се успокоиха. Само иззад близкия ъгъл нахлу вълна прах.

— Да вървим — изпъшка Урман.

Васил му помогна да стане и огледа раната. Не беше сериозна, но трябваше да се превърже.

— Имаш ли санитарен пакет?

Урман нетърпеливо завъртя глава и този жест под противогаза изглеждаше почти смешен.