Крайбрежие

Никой не можеше да каже със сигурност какво е нещото, увито около ръката на Флин. Аристид смяташе, че е кубомедуза, дошла с течението Гълфстрийм от топлите морета. Матиас, който беше дошъл с Анжело, презрително отхвърли предположението:

— Не е — отсече той. — Сляп ли си? Това е португалска галера. Помниш ли кога се бяха появили край Ла Жьоте? Май че беше през петдесет и първа, стотици обикаляха по ръба на Нид’Пул. Някои даже бяха стигнали до Ла Гулю и ние трябваше да ги махаме от брега с гребла.

— Кубомедуза — упорито отвърна Аристид, като клатеше глава. — Готов съм да се обзаложа.

Матиас се хвана за думите му, като предложи залог от сто франка. Няколко души също се включиха.

Каквото и да бе нещото, не беше лесно да се махне. Пипалата — ако тези рехави ленти, подобни на палмови листа, наистина бяха пипала — бяха прилепнали към голата кожа навсякъде, където имаха допир с нея. Залепнали плътно, те не позволяваха да бъдат свалени от край до край.

— Сигурно му е заприличало на парче найлон, хе, което плува във водата — разсъждаваше на глас Тоанет. — Навел се е да го прибере…

— Има късмет, че не е плувал, хе. Иначе щеше да се полепи по цялото му тяло. Тези пипала трябва да имат поне два-три метра дължина.

— Кубомедуза — повтори Аристид с мрачно задоволство. — Тези следи са от отравяне на кръвта. Виждал съм ги и преди.

— Португалска галера — възпротиви се Матиас. — Кога си виждал кубомедуза толкова на север, а?

— С цигари. Така се махат пиявици — каза Омер Ла Патат.

— Може би с малко дьовиноаз — предложи Анжело.

Капюсин се сети за оцет.

Аристид беше фаталист и каза, че ако това наистина е кубомедуза, с Руже е свършено. За тази отрова няма антидот. Даваше му максимум дванайсет часа живот. После дойде Илер с Шарлот, която носеше бутилка оцет.

— Оцет — отбеляза Капюсин. — Казах ви, че ще свърши работа.

— Пуснете ме да мина — избоботи Илер. Беше по-сериозен от обикновено, като криеше тревогата си зад маската на възмущение. — Хората си мислят, че нямам друга работа, хе. Аз трябва да се грижа за козите на Тоанет и конете от Ла Усиниер. Защо не внимават повече? Да не мислят, че ми е приятно да се занимавам с такива неща?

Малката група с безпокойство наблюдаваше как Илер сваля полепналите пипала с пинцета и оцет.

— Кубомедуза — промърмори под носа си Аристид.

— Глава, пълна с камъни — отвърна Матиас.

Откараха Флин в Лез Имортел. Илер настоя, че така е най-разумно, защото има легла и медицинско обслужване. Единственото, което Илер можеше да направи, беше на място да му сложи инжекция адреналин, а на този етап се въздържаше да прави прогнози. От кабинета си позвъни на континента, първо за лекар — във Фромантин имаше бързоходен катер за спешни случаи, — а после и на бреговата охрана, за да издаде предупреждение за медузи. Засега в Ла Гулю нямаше забелязана нито една, но на новия плаж вече бяха взети мерки, плувната зона беше оградена с въже и шамандури, опънаха и мрежа, за да предпазва от всякакви опасни морски обитатели. По-късно Ален и Гислен щяха да отидат до Ла Жьоте, за да проверят и там. Такива проверки се правят често след есенните бури.

Аз обикалях около малката група с чувството, че съм излишна, тъй като нямаше какво повече да направя. Капюсин предложи да отиде с Руже до Лез Имортел. Някой предложи да повика отец Албан.

— Толкова ли е зле?

Илер, който не беше запознат с нито един от двата предполагаеми вида медузи, не можа да каже нищо определено. Лоло сви рамене.

— Аристид казва, че утре така или иначе ще знаем.

51

Аз не вярвам в поличби. В това отношение не съм типичен жител на острова. И все пак тази вечер въздухът бе изпълнен с тях; носеха се по вълните като чайки. Някъде там в тъмното започваше приливът. Чувствах как водата се обръща. Опитвах се да си представя, че Флин умира; Флин — мъртъв. Това беше немислимо. Той бе един от нас — островитяните, — част от Ле Салан. Ние го бяхме променили и той беше променил нас.

С настъпването на вечерта отидох при олтара на света Марина на Поент, осеян с петна от восък и гуано. Някой беше сложил отгоре при даровете пластмасова глава на кукла. Главата й беше много розова, косата — руса. Вече имаше запалени свещи. Аз пъхнах ръка в джоба си и извадих червеното коралово мънисто. Повъртях го за кратко в дланта си, после го сложих на олтара. Света Марина гледаше надолу, каменното й лице бе по-загадъчно отвсякога. Усмивка ли имаше на грубите й черти? Вдигнатата й ръка благославяше ли ме?

Санта Марина, вземи обратно плажа, ако това искаш. Вземи каквото пожелаеш. Но не това. Моля те. Не това.

Нещо — птица може би — изпищя на дюните. Заприлича ми на смях.

Тоанет Просаж ме завари да седя там. Тя докосна ръката ми и аз вдигнах глава: зад нея видях още хора, които вървяха към мен. Някои носеха фенери. Познах Бастоне, Геноле, Омер, Анжело, Капюсин. Зад тях видях отец Албан със своя пасторал и сестра Терез със сестра Екстаз, чиито бели шапки изпъкваха на фона на залязващото слънце.