Крайбрежие

— Не биваше изобщо да правят онази преграда. Трябваше да оставят морето както си е. Мислеха се за толкова умни. Печелят пари. Смеят се на усиниерците. Всички са толкова заети да мислят за пари, че не виждат какво става под носа им — той ритна пясъка с върха на ботуша си. — Лакроа изобщо нямаше да я погледне, ако не беше всичко това, нали? До края на лятото щеше да си е отишъл. Нямаше да има какво да го държи тук. Обаче му хрумна, че може да изкара пари от нас — аз сложих ръка на рамото му, но той се отърси. — Правеше се, че ми е приятел. И двамата се правеха. Използваха ме, за да си предават бележки. За да шпионирам из селото. Мислех си, че ако направя нещо за нея, тя…

— Дамиен. Ти не си виновен. Не си могъл да знаеш.

— Но аз… — изведнъж Дамиен млъкна и взе друг камък. — О, какво знаеш ти? Ти даже не си чиста саланка. Ще се оправиш, каквото и да стане. Сестра ти е роднина на Брисман, нали?

— Не виждам какво общо…

— Остави ме на мира, разбра ли? Не е твоя работа.

— Моя е — аз хванах ръката му. — Дамиен, мислех, че сме приятели.

— И аз си мислех същото за Жоел — сърдито отвърна Дамиен. — Руже се опита да ме предупреди. Трябваше да го послушам, нали? — той взе още един камък и го хвърли във вълните. — Казвах си, че баща ми е виновен. Имам предвид цялата тая работа с омарите и останалото. Да се съюзи с Бастоне. След всичко, което са направили на семейството. Да се прави, че всичко е наред само заради някакви омари.

— А сега и Мерседес — тихо добавих аз.

Дамиен кимна.

— Щом Просаж надушиха парите на стария Бастоне — те още са затънали до уши в дългове, — направо му я напъхаха в ръцете. Преди тя изобщо не поглеждаше Ксавие. Боже, та те са израснали заедно!

— Ами крадците с моторите? — попитах аз. — Твоя работа ли беше? Ти ли им каза за парите? За да си го върнеш на Бастоне?

Дамиен кимна отчаяно.

— Ксавие не биваше да пострада. Мислех, че направо ще им даде парите. Но като стана така, Жоел каза, че мога да вляза в бандата. Нямах нищо за губене.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова нещастен.

— И през цялото това време си мълчал? На никого ли не каза?

— Само на Руже. Понякога човек може да говори с него за някои неща.

— Той какво ти каза?

— Да не крия нищо от баща си и Бастоне. Каза, че ако си мълча, ще стане по-лошо. Аз му казах, че е луд: баща ми щеше да ме спука от бой, ако знаеше и половината.

Усмихнах се.

— Мисля, че е бил прав, знаеш ли?

Дамиен унило сви рамене.

— Може би. Сега е вече късно.

Оставих го на плажа и се върнах по същия път, по който бях дошла. Когато погледнах назад, самотната фигура риташе пясък в морето с ожесточена енергия, сякаш така можеше да върне целия плаж обратно на Ла Жьоте, където му беше мястото.

49

Когато се прибрах, заварих Адриен с Марен и момчетата, които тъкмо привършваха късния си обяд. Щом влязох, те вдигнаха глави. Дебелия Жан не ме погледна, остана с глава, надвесена ниско над чинията, да дояжда салатата си с бавни, методични движения.

Направих кафе, чувствайки се като натрапник. Докато го пиех, цареше мълчание, сякаш присъствието ми беше убило разговора. Така ли щеше да бъде отсега занапред? Сестра ми и семейството й, Дебелия Жан с момчетата и аз, страничният човек, неканеният гост, когото никой не се осмеляваше да изгони? Чувствах как сестра ми ме наблюдава с присвити островно сини очи. От време на време някое от момчетата прошепваше нещо, твърде тихо, за да мога да чуя.

— Чичо Клод каза, че е говорил с теб — най-после се обади Марен.

— Радвам се, че го направи — отговорих аз. — Може би и вие смятахте да ми го кажете някой ден?

Адриен хвърли поглед към Дебелия Жан.

— Татко е свободен сам да решава какво да прави със земята си.

— Отдавна обсъждахме този въпрос с баща ти — каза Марен. — Дебелия Жан знаеше, че няма средства да разработи имота. Реши, че ще бъде по-добре да остави това на нас.

— На „нас“?

— На Клод и на мен. Двамата ще ставаме съдружници.

Погледнах баща си, който видимо беше погълнат от това да обира зехтина от дъното на купата за салата.

— Ти знаеше ли, татко?

Мълчание. Дебелия Жан с нищо не показа, че ме е чул.

— Само го притесняваш, Мадо — промърмори Адриен.

— Ами аз? На никого ли не му хрумна да попита мен? Или може би това е имал предвид Брисман, като ми каза, че иска да бъда на негова страна? Това ли е искал? Да се увери, че ще си затворя очите, когато му продадете земята за жълти стотинки?

Марен ме погледна многозначително.

— Може би е по-добре да говорим някой друг…

— Затова ли доведохте момчетата? — гневът пърхаше в мен като птица в клетка. — С тях ли го подкупихте? Дебелия Жан и Малкия Жан, възкръснал от мъртвите? — погледнах баща си, но той се беше затворил в себе си и гледаше кротко в пространството пред себе си, сякаш в стаята нямаше никого.

Адриен ме погледна с упрек.

— О, Мадо! Нали го видя с момчетата? Те са терапия за него. Виж колко добре му се отразява.

— А земята е неизползваема — каза Марен. — Всички решихме, че е по-добре да се заемем с къщата, да направим от нея истинска семейна лятна вила, за да може всички да я използваме.