Крайбрежие

— А-ха — Марен се усмихна. Личеше си, че не му е съвсем неприятно. — Добре. Да отидем някъде, където е по-спокойно. Това е семеен въпрос, нали? — той хвърли картите си на масата и стана. — Така или иначе губех. Нямам късмета на твоя приятел.

Излязохме на крайбрежната алея, където беше по-хладно и нямаше толкова хора. Адриен ни последва. Аз седнах на стената и се обърнах към тях с разтуптяно сърце, но гласът ми прозвуча спокойно:

— Разкажете ми за Флин — казах. — Или, по-точно, разкажете ми за Жан-Клод.

53

— Трябваше да бъда аз, нали знаеш — зад усмивката лицето на Марен беше недоволно. — Аз бях единственият роднина на стареца. Бях му повече от син. Поне повече, отколкото истинският му син някога е бил. Всичко трябваше да бъде мое. Лез Имортел. Бизнесът. Всичко.

Години наред Брисман го карал да се надява. Веднъж му давал заем, друг път подарък. Държал Марен под око, точно както правеше и с мен, за да не се лишава от възможности, да планира бъдещето. Никога не споменавал за избягалата си жена, за изгубения си син. Дал на Марен да разбере, че се е отказал от тях, че те са се преместили в Англия, че момчето не знае френски и че не е повече Брисман от който и да било англичанин на онзи голям остров, където ядат ростбиф и носят бомбета.

Но, разбира се, излъгал. Лисицата Брисман никога не губи надежда. Той продължил да поддържа връзка с майката на Жан-Клод, да изпраща пари за образование, да играе двойна игра години наред, докато чакал и дебнел подходящия момент. Още от началото възнамерявал, когато му дойде времето, да предаде бизнеса си на Жан-Клод. Но синът му не проявявал интерес: с готовност приемал парите, изпращани от Брисман, но с по-малък ентусиазъм приел предложението му да влезе в бизнеса. Брисман чакал търпеливо, като оставил момчето да улегне и се опитвал да не мисли за отминаващото време. Но сега Жан-Клод бил около трийсетгодишен, а плановете — ако изобщо имал такива, — продължавали да бъдат неясни. Брисман започнал да си мисли, че синът му никога няма да се върне.

— Вече беше на път да се откаже — самодоволно каза Марен. — Клод може да е вманиачен на тема семейство, но никога не би оставил парите си на някого, който не ги е заслужил. Затова даде да се разбере, че ако Жан-Клод иска да види и малка част от наследството му, ще трябва да дойде тук.

Разбира се, Брисман не разказал за тревогите си на Марен и Адриен. През този несигурен период той повече от всякога имал нужда да държи Марен близо до себе си. Марен бил неговата застраховка, резервният вариант, в случай че Жан-Клод не се появи. А и Марен бил ценен заради контактите си, в края на краищата той бил женен за дъщерята на Дебелия Жан.

— Той искаше да държи по-тясна връзка с Ле Салан. Много искаше да купи къщата на Дебелия Жан заедно със земята, която върви с нея. Но Дебелия Жан отказваше да продава. Между тях имаше някаква разправия — така и не разбрах защо. Или може би проблемът беше просто в ината на Дебелия Жан.

Въпреки това при наличието на Адриен и Марен — неизбежни наследници на имота, когато му дойде времето — единственото, от което Брисман се нуждаел, било подходящ момент. Той бил щедър към младата двойка, помогнал им със значителна сума да започнат свой бизнес.

Виждах, че Адриен става все по-неспокойна, докато слуша разказа на Марен.

— Почакай малко. Нима искаш да кажеш, че чичо ти те е подкупил, за да се ожениш за мен?

— Не говори глупости — каза Марен с видимо неудобство. — Той просто се възползва от възможността, това е всичко. Искам да кажа, че така или иначе щях да се оженя за теб. Дори без парите.

Цените на имотите в проспериращото село Ла Усиниер били прекалено високи. В Ле Салан още било евтино. За Брисман би било неоценимо предимство да притежава имот там. Къщата на Дебелия Жан с парчето земя, стигащо чак до Ла Гулю, представлявало особен интерес за човек, достатъчно предприемчив, за да го разработи. И затова Брисман се държал добре с Марен и Адриен. Изпращал подаръци на момчетата. Марен и Адриен очаквали в приятно доволство бъдещия дял от наследството и живеели далеч над възможностите си години наред.

Тогава се появил Флин.

— Дългоочакваният син — злъчно процеди Марен. — След трийсет години отсъствие, почти чужденец, но съвсем завъртя главата на стареца. Човек би си помислил, че ходи по вода.

Изведнъж Марен отново станал само племенник. Сега, когато синът се върнал, бизнесът в Танжер вече не интересувал Клод, а заемите и инвестициите, на които Марен и Адриен разчитали, рязко секнали.

— Той не ни обясни каква е причината. Казваше, че Лез Имортел има нужда от ремонт. Че трябват нови укрепления, за да се предпази плажът. Смяна на съоръженията. А в края на краищата това беше и в наш интерес, защото ние щяхме да наследим Лез Имортел.