Крайбрежие

— Помисли колко хубаво ще бъде за Франк и Лоик — добави Адриен. — Чудна вила край морето.

— И солидна инвестиция — каза Марен — за по-късно, когато… знаеш.

— Наследство — обясни Адриен. — За децата.

— Но това не е вила — възразих аз и почувствах, че ми прилошава.

Сестра ми се наведе към мен с грейнало лице.

— Ние вярваме, че ще стане, Мадо — каза тя. — Всъщност помолихме татко да замине с нас през септември. Искаме да живее с нас през цялата година.

50

Тръгнах, както бях дошла, с малкия куфар и папката с рисунки, но този път не завих към селото. Вместо това поех по другата пътека — онази, която водеше към бункера над Ла Гулю.

Флин още го нямаше. Влязох вътре, легнах на старото походно легло и внезапно се почувствах много самотна, много далеч от дома. В този миг бях готова да дам почти всичко, за да се озова отново в парижкия си апартамент с бръснарницата отпред и шума от булевард „Сен Мишел“, който изпълва горещия сив въздух. Може би Флин беше прав, казах си. Може би беше време да помисля за преместване.

Сега съвсем ясно виждах как са манипулирали баща ми. Но той беше направил своя избор и аз нямаше да го спра. Щом искаше да живее с Адриен, негова воля. Къщата в Ле Салан щеше да се превърне във вила. Аз можех да идвам когато пожелая, разбира се, и Адриен с престорено учудване щеше да пита защо не идвам по-често. Тя и Марен щяха да прекарват всичките си отпуски тук. Може би и извън туристическия сезон. Изведнъж си представих себе си и Адриен като деца, как се караме за някаква плюшена играчка, как я късаме и разпиляваме пълнежа й, докато се бием за това кой да я притежава. Не, казах си. Не ми трябва къщата.

Облегнах папката си до стената, пъхнах куфара под леглото, после отново излязох на дюната. Вече беше почти три часа, слънцето печеше по-умерено, а водата се оттегляше. В далечината трепкаше самотно платно на фона на слънчевия блясък, далеч зад безопасния пръстен на Ла Жьоте. Не можех да различа формата му с особена точност и не ми минаваше през ум кой би навлязъл толкова навътре в такова време. Започнах да слизам надолу в Ла Гулю, като току поглеждах в далечината. Няколко птици се извиха над мен и запищяха. От ярката светлина ми беше трудно да разгледам далечното платно: във всеки случай, не беше на никого от селото. Никой саланец не би управлявал така несръчно, като колебливо променя курса, изпуска вятъра и накрая попада в течение с увиснало платно, докато течението отнася лодката.

Когато се приближих към ръба на скалите, видях Аристид да наблюдава от обичайното си място. Лоло седеше до него с хладилна чанта, пълна с плодове за продан и бинокъл на врата.

— Кой е онзи ей там? Както е тръгнал, ще заседне на Ла Жьоте.

Старецът кимна. На лицето му се изписа неодобрение и безпокойство. Не за некадърния моряк — на островите трябва да се научиш да се грижиш за себе си и да молиш за помощ е срамно, — а за хубавата лодка, оставена на течението. Хората идват и си отиват. Имуществото остава.

— Мислите ли, че е някой от Ла Усиниер?

— Не. Даже усиниерците знаят, че не бива да се плава толкова надалеч. Някой турист е сигурно, с повече пари, отколкото акъл. Или течението го е повлякло. От такова разстояние не се вижда добре.

Погледнах надолу към пренаселения плаж. Габи и Летисия бяха там. Летисия седеше на едно от старите укрепления отстрани на скалите.

— Искаш ли парче пъпеш? — предложи ми Лоло, като гледаше с копнеж към Летисия. — Останали са ми две.

— Добре — усмихнах се аз. — Ще взема и двете.

— Зен!

Пъпешът беше сладък и приятен за пресъхналото ми гърло. Далеч от Адриен апетитът ми се възвръщаше и аз ядях бавно, седнала в сянката на криволичещата скалиста пътека. Стори ми се, че оттук непознатото платно се вижда малко по-добре, макар че можеше просто да е игра на светлината.

— Сигурен съм, че съм виждал тази лодка — каза Лоло, като примижа зад бинокъла си. — От години плава тук.

— Дай да видя — помолих аз, като направих няколко крачки към него. Лоло ми подаде бинокъла и аз погледнах през него към далечното платно.

Беше червено, правоъгълно, без никакви надписи. Самата лодка — дълга и тясна, малко по-голяма от кану — стоеше ниско на водата, сякаш беше пробита. Сърцето ми изведнъж подскочи.

— Позна ли я? — нетърпеливо попита Лоло.

Аз кимнах.

— Така мисля. Прилича на лодката на Флин.

— Сигурна ли си? Можем да питаме Аристид. Той познава всички лодки. Ще ни каже.

Старецът мълчаливо погледна през бинокъла.

— Той е, хе — обяви накрая. — Много е далеч и се върти, но мога да се обзаложа.

— Какво ще търси чак там? — попита Лоло. — Точно при Ла Жьоте. Дали не е заседнал?

— Не — отсече Аристид. — Как ще заседне? И все пак — той се изправи — май че нещо е станало.

Разпознаването на лодката променяше нещата. Руже не беше някакъв непознат турист, който плава пиян с лодка под наем, а един от нас, почти саланец. След няколко минути на скалите се събра малка група, която наблюдаваше лодката с нарастващо безпокойство. Саланец в беда? Трябваше да се направи нещо.