Крайбрежие

Аристид искаше веднага да изкара „Сесилия“, но Ален го изпревари с „Елеанор 2“. Той не беше единственият. Слухът за това, че на Ла Гулю става нещо, стигна до бара на Анжело и след десет минути на брега се събраха пет-шест човека доброволци, въоръжени с куки, тояги и дълги въжета. Анжело също беше там — продаваше дьовиноаз по петнайсет франка на питие — заедно с Омер, Тоанет, Капюсин и Геноле. По-нататък на плажа седяха туристи, гледаха и разсъждаваха. От скалите морето изглеждаше сребристозелено и гладко, едва помръдваше.

Спасителната операция отне почти два часа. Стори ми се по-дълга. Отиването до Ла Жьоте отнема време дори с моторница, а малкото кану на Руже беше по-нататък, прекалено близо до плитчините около пясъчните ивици и по-големите лодки трудно можеха да го стигнат. Ален трябваше да маневрира с „Елеанор 2“, докато заобиколи пясъчните ивици, а после Гислен да отклони лодката на Флин с помощта на куки и прътове, за да я задържи на безопасно разстояние от корпуса на „Елеанор“ и след това заедно да издърпат освободената лодка в открито море. Аристид, който също настоя да дойде, седеше на руля, като от време на време изказваше песимизма си.

Извън залива вятърът беше силен, приливът бе във връхната си точка и аз трябваше да стоя до Ален на кърмата на „Елеанор 2“, за да удържам люлеенето, докато малката лодка подскачаше и се клатеше. Засега Флин не се виждаше никъде — нито в лодката, нито във водата.

Радвах се, че никой не коментира присъствието ми. Аз бях тази, която разпозна платното. Това ми даваше право в техните очи да бъда тук. Ален реши, че от носа на „Елеанор 2“ има най-добър изглед. Непрекъснато правеше забележки, докато Гислен маневрираше към лодката на Флин. Той беше привързал чифт стари автомобилни гуми от едната страна на „Елеанор 2“, за да предпази корпуса от възможно нараняване.

Аристид беше в обичайното си мрачно настроение.

— Знаех си, че нещо се е случило — каза той за пети път. — Имах предчувствие точно като в нощта, когато бурята отнесе моята „Пеош а Лабур“. Някакво чувство на обреченост.

— По-скоро нещо като газове — промърмори Ален.

Аристид не му обърна внимание.

— Просто имахме прекалено голям късмет. Това е — каза. — Било ни е писано. Защо иначе ще се случи, и то точно на Руже? На най-големия късметлия?

— Може нищо да не е станало — отвърна Ален.

Аристид разпери ръце.

— Аз плавам от шейсет години и съм виждал такива неща двайсет пъти, че и повече. Човек излезе сам в морето, заплесне се, застане с гръб към гика, вятърът се обърне — и довиждане! — той допря пръст до гърлото си в красноречив жест.

— Не знаеш какво е станало — инатеше се Ален.

— Знам каквото знам — отговори Аристид. — Така стана с Ернест Пинос през четирийсет и девета. Събори го право през борда. Умря, преди да падне във водата.

Най-после „Елеанор“ се изравни с малката лодка и Ксавие скочи в нея. Флин лежеше неподвижно на дъното. Ксавие реши, че лежи така от часове, защото част от лицето му беше изгоряла. С известно усилие той повдигна Флин под мишниците, като се мъчеше да го приближи към люлеещата се „Елеанор“, докато Ален държеше лодката. Платното на малкото кану се ветрееше безполезно около тях, охлабените въжета хвърчаха опасно във всички посоки. Макар да не знаеше какво е, Ксавие усети, че не бива да пипа нещото, наподобяващо разкъсана найлонова торба, увило се около ръката на Флин и провесило пипала във водата.

След няколко опита най-после успяха да задържат лодката стабилна.

— Казах ви, хе! — обяви Аристид. — Дойде ли ти времето, и червено мънисто за късмет не може да те спаси.

— Той не е мъртъв — казах аз с глас, който не беше мой.

— Не — обади се задъхан Ален, докато издърпваше неподвижното тяло на Флин от наводненото кану на „Елеанор 2“. — Поне засега.

Сложихме го да легне на кърмата и Ксавие вдигна предупредителен флаг. С несигурни ръце аз се занимавах с платната на „Елеанор“, докато най-после събрах кураж да погледна Флин, без да треперя. Той гореше. Очите му се отваряха на пресекулки, но не отговаряше на думите ми. През прозрачното нещо, залепнало за кожата му, аз виждах червени инфектирани линии, които пълзяха нагоре по ръката му. Опитвах се да овладея треперенето на гласа си, но въпреки това той ми се струваше писклив, опасно близък до истерия.

— Ален, трябва да махнем това нещо от него!

— Трябва да отидем при Илер — отсече Ален. — Само да закараме лодката до брега колкото може по-бързо. Ще го пазим от слънцето. Повярвай ми, нищо повече не можем да направим.

Това беше добър съвет и ние го послушахме. Аристид държеше парче платно над лицето на Флин, докато Ален и аз насочвахме „Елеанор“ към Ла Гулю. Въпреки че бързахме и западният вятър духаше в гърбовете ни, плавахме почти час. Междувременно на брега се бяха събрали още хора, готови да помогнат — с манерки, въжета, одеяла. Вече се носеха какви ли не слухове. Някой изтича да повика Илер.