Крайбрежие

— Колко скромно. Хе. Това е почти чудо — той наряза арпаджика с бързи заучени движения. Миризмата беше остра, като от морето. — И всичко благодарение на хубавия плаж, който откраднахте. Ти и хитрият ти приятел Руже.

Внимателно оставих ножа на масата. Ръката ми леко трепереше.

— Внимавай. Нали не искаш да се порежеш?

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за това, че трябва да внимаваш повече с ножа, Мадо — той се подсмихна. — Или искаш да ми кажеш, че не знаеш нищо за плажа?

— Плажовете се местят. Пясъкът се мести.

— Да, мести се, и понякога дори го прави по своя воля. Но не и този път, а? — Брисман разпери широко ръце. — О, не си мисли, че ти се сърдя. Аз съм изпълнен с възхищение от това, което направи. Ти извади Ле Салан от морето. Направи селото преуспяващо. Единственото, което правя аз, Мадо, е да защитавам интересите си, като се грижа да получавам своя дял. Наречи го компенсация, ако щеш. Ти ми я дължиш.

— Вие сте този, който предизвика наводненията — отвърнах му аз ядосана. — Никой не ви дължи нищо.

— О, не е така — Брисман поклати глава. — Откъде мислиш, че идват парите, а? Парите за бара на Анжело, за вятърната мелница на Омер, за къщата на Ксавие? Откъде според теб се е взел капиталът? Кой е положил основите на всичко това? — той махна към прозореца, като побра в мръсната си шепа Ла Гулю, селото, небето, искрящото море.

— Може и да е било така — казах аз. — Но това вече свърши. Ние се оправяме сами. Ле Салан вече няма нужда от вашите пари.

— Шшт — с пресилена съсредоточеност Брисман изля малко от маринатата върху доматите. Станаха изкусително ароматни. Представих си как щеше да ухае върху горещата риба, как оцетът с розмарин щеше да се изпари, зехтинът да зацвърти. — Ще се изненадаш, като видиш как се променя всичко, когато нещата опрат до печелене на пари — каза той. — Защо да се задоволяваме с двама туристи в задната стая, когато с малко повече капитал можем да направим от гаража лятна стая или да построим ред бунгала на някое празно място? Ти си вкусила успеха, Мадо. Наистина ли мислиш, че хората се задоволяват така бързо?

Известно време размишлявах над това в мълчание.

— Може и да сте прав — казах накрая. — Но аз все още не разбирам какво ще спечелите вие от това. Не можете да построите нещо голямо върху земята на баща ми.

— Мадлен — раменете на Брисман красноречиво увиснаха, всяка част от тялото му изразяваше укор. — Защо винаги търсиш скрит мотив? Защо просто не приемеш, че искам да помогна? — той разпери умоляващо ръце. — Между нашите две села има толкова малко доверие. Толкова силна вражда. Дори ти беше въвлечена в нея. Какво съм направил, за да заслужа такава мнителност? Давам пари в аванс на баща ти в замяна на земя, която не му е нужна — подозрения. Предлагам ти работа в Лез Имортел — подозрения. Опитвам се да прокарам мост между двете общности в името на семейството си — още повече подозрения. Хе! — той драматично махна с ръце. — Кажи ми. В какво ме подозираш сега?

Не му отговорих. Чарът му, пуснат изцяло в ход, беше силен и неустоим. Въпреки това знаех, че имам право да го подозирам. Брисман кроеше някакъв план — спомних си за „Брисман 2“, който бях видяла почти завършен преди шест месеца, сега готов да бъде пуснат на вода, и отново се запитах какъв ли е планът му. Той въздъхна тежко и разхлаби яката на ризата си.

— Аз съм стар човек, Мадо. И самотен. Имах жена. Малък син. Пожертвах и двамата заради амбициите си. Признавам, че някога слагах парите над всичко друго. Но парите остаряват. Губят блясъка си. Сега аз искам неща, които не могат да се купят с пари. Семейство. Приятели. Покой.

— Покой!

— Аз съм на шестдесет и четири години, Мадлен. Спя лошо. Прекалявам с пиенето. Машината започва да засича. Питам се дали си е струвало, дали парите са ме направили щастлив. Все по-често си задавам тези въпроси — той погледна фурната. Таймерът беше на нула. — Мадлен, мисля, че рибата ти се е опекла.

Сложи ръкавици и извади скумрията от фурната. Разгъна фолиото и изля останалата марината върху рибата. Замириса точно както си представях, сладко, горещо и вкусно.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие, хе — той въздъхна театрално. — Обикновено се храня в хотела, знаеш ли? Мога да избера която маса си харесам, което ястие пожелая. Но апетитът ми — Брисман се потупа по стомаха, — апетитът ми не е какъвто беше някога. Може би видът на всички онези празни маси…

Не знам защо го поканих. Може би защото никой дьовинянин не отказва гостоприемството си. Може би защото думите му ме бяха трогнали.

— Защо не хапнете с нас? — предложих аз импулсивно. — Храната ще стигне за всички.

Но Брисман внезапно избухна в смях и коремът му се разтресе. Почувствах как бузите ми пламват от мисълта, че съм била манипулирана да покажа съчувствие, от което никой не се нуждае, и че жестът ми го е развеселил.

— Благодаря ти, Мадо — каза той накрая, като избърса сълзите в очите с крайчеца на кърпата си. — Каква мила покана! Но аз трябва да тръгвам. Днес имам да пека и друга риба.

47