Крайбрежие

— Надявам се на десетина — казваше той доволно и махваше с ръце, сякаш описваше контурите на ваза. Широк ханш — хубава кръв; Аристид познаваше добре потеклото си като всеки жител на острова. Дьовинянинът, казваше той, трябва да си избира жена, както избира расова кобила. Ако пък е и хубава, още по-добре.

— Десетина — повтори старецът щастлив, като потри ръце. — Може и повече.

Въпреки всичко обаче бяхме малко умърлушени. Война не се води само с приказки, а нашите противници в Ла Усиниер изглеждаха прекалено спокойни, прекалено незаинтересовани. Няколко души бяха видели Клод Брисман край Ла Гулю заедно с Жожо льо Гоелан и кмета Пинос. Ако видяното го безпокоеше, със сигурност не го показваше. Той продължаваше да бъде все така безгрижен, да посреща всички новодошли с обичайната блага, бащинска усмивка. Освен това до нас също достигаха различни слухове. По всичко личеше, че бизнесът в Ла Усиниер не процъфтява.

— Чух, че в Лез Имортел има отменени резервации — каза Омер. — По стените избива влага.

Към края на седмицата любопитството ми към Лез Имортел надделя. Намерих си извинение да отида до там — исках да поръчам материали за рисуване от континента, но най-вече да проверя слуховете, вече неимоверно раздути, за щетите в хотела.

Разбира се, слуховете бяха преувеличени. И все пак Лез Имортел изглеждаше по-зле, отколкото при последното ми идване. Самият хотел като че ли беше същият, ако се изключи скелето от едната страна, но пясъчният слой беше изтънял още повече и плажът се спускаше стръмно надолу към камъните.

Знаех как е станало. Виждах цялата поредица от събития, довели дотук, работата ни в Ле Салан, съчетанието от инертност и арогантност у усиниерците, което им пречеше да проумеят истината, макар че тя беше пред очите им. Мащабите — дързостта — на заблудата не ни позволяваше да разберем истината. Дори Брисман, въпреки наблюденията си, все още не виждаше това, което беше под носа му.

Веднъж започнала, разрухата щеше да настъпи бързо и окончателно. Вълните щяха да отнесат останалия пясък надалеч, като оголят скалите и камъните, докато не остане нищо освен полегатия наклон на старата дига. Няколко поредни години щяха да я довършат. Стигаха едно-две лета, ако вятърът беше благосклонен.

Огледах се за Жожо, Брисман или някой друг, който да ме осведоми за новините, но наоколо не се виждаше никой. „Рю дез Имортел“ беше почти пуста. Видях двама туристи да си купуват сладолед от една количка, където отегчено момиче дъвчеше дъвка под избелял чадър.

Когато се приближих към крайбрежната стена, забелязах самотна групичка подранили туристи на оскъдния плаж, семейство, ако се съдеше по първото впечатление, с малко бебе и куче, сгушени и треперещи под разлюлян от вятъра чадър. Април е капризен месец на островите, а този ден от морето духаше силен вятър, който пропъждаше топлината от въздуха. Малко момиче на около осем години с гъсти къдрици и кръгли теменужени очи се катереше по скалите в далечния край на плажа. То забеляза, че я гледам и ми махна.

— На почивка ли сте тук? — провикна се момичето.

Поклатих отрицателно глава.

— Не. Аз живея тук.

— А ходите ли на почивка? В града ли ходите на почивка, докато ние почиваме тук? Плувате ли в морето в неделя и ходите ли на басейн?

— Летисия — смъмри я баща й, като се обърна да види какво става. — Не нахалствай и не задавай въпроси.

Летисия ме измери с поглед. Аз й намигнах. Тя нямаше нужда от специална покана: за секунди се покатери по пътеката, излезе на крайбрежната алея и предпазливо седна до мен на стената, като подпъхна единия крак под себе си.

— Имате ли плаж близо до вкъщи? По-голям ли е от този? Винаги ли ходите на плаж, когато ви се прииска? Можете ли да построите пясъчен замък на Коледа?

Аз се усмихнах.

— Ако искаш.

— Зен13!

Научих, че Габи е майка й. Филип е баща й. Петрол е кучето. Винаги му прилошава на кораб. Летисия имаше голям брат Тим в университета в Рен. Имаше още един брат, Стефан, но той беше още бебе. Тя леко се нацупи.

— Нищо не прави. Понякога спи. Толкова е скучен. Аз ще ходя на плаж всеки ден — обяви Летисия с грейнало лице. — Ще копая, докато намеря глина. После ще си направя разни неща от нея. Така правихме миналата година в Ница — обясни тя. — Беше зен. Супер зен.

— Летисия! — провикна се далечен глас от плажа. — Летисия, какво ти казах?

Летисия въздъхна театрално.

— Уф! Мама не обича да се катеря толкова нависоко. По-добре да се връщам.

Тя слезе от крайбрежната стена, без да обръща внимание на счупените стъкла под краката си.

— Довиждане!

Само след миг я видях край водата да хвърля водорасли на чайките.

Махнах й с ръка и продължих разходката си по крайбрежната алея. От последното ми идване насам малко от затворените магазини на „Рю дез Имортел“ работеха, но освен Летисия и семейството й наоколо не се мяркаха потенциални клиенти. Сестра Терез и сестра Екстаз, строго облечени в черните си одежди, седяха на пейка с изглед към морето. Моторът на Жоел Лакроа беше паркиран небрежно отсреща, но собственикът му не се виждаше. Махнах на двете монахини и отидох да седна при тях.