Крайбрежие

— Вероятно. Има ли значение?

Аз се отдалечих, без да го погледна.

Повече не проявих интерес към работата в хангара. Флин докара камион с материали от Ла Усиниер и прекара почивните дни в изпразване на хангара. Дебелия Жан стоеше при него през цялото време, като наблюдаваше и сверяваше с чертежите. Напук на себе си го ревнувах заради времето, което прекарваше с Флин, сякаш след като усети неодобрението ми, баща ми започна да ме отбягва.

Научих, че Адриен възнамерява да се върне за лятната ваканция и да доведе момчетата със себе си. Новината предизвика въодушевление в селото, където няколко семейства очакваха отдавна заминалите си роднини.

— Наистина мисля, че този път ще удържи на обещанието си — каза ми Капюсин. — Моята Кло не е лошо момиче. Не е много умна, но е с добро сърце.

Дезире Бастоне също като че ли изглеждаше обнадеждена: срещнах я на пътя за Ла Усиниер с ново зелено палто и шапка с букетче цветя на периферията. Стори ми се по-млада в пролетните си дрехи, с изправена стойка, с необичайно румено лице, и когато се разминахме, тя се усмихна. Беше толкова необичайно, че се обърнах и я настигнах, просто за да се уверя, че не съм я объркала с някого.

— Отивам да се срещна със сина си Филип — каза ми Дезире с тихия си глас. — Той е в Ла Усиниер със семейството си. През юни ще направи трийсет и шест.

За миг си спомних за Флин и се запитах дали и той няма майка като Дезире, която го чака да се върне.

— Радвам се, че ще се срещнете — отговорих й аз. — И се надявам да се помири с баща си.

Дезире поклати глава.

— Знаете колко упорит е мъжът ми — каза тя. — Преструва се, че не знае, че поддържам връзка с Филип, мисли си, че единствената причина Филип да се върне след толкова години, са парите — Дезире въздъхна. — И все пак — добави с решителен тон, — ако Аристид иска да пропилее тази възможност, това си е негова работа. Аз чух Светицата да говори онази нощ на Поент. Отсега нататък, каза тя, ние сами ще ковем късмета си. И аз смятам да го направя.

Усмихнах се. Фалшиво или не, чудото беше променило Дезире. Дори Бушу да не беше свършило работа, измамата на Флин постигна поне това. Изпитах внезапна нежност към него. Въпреки престорения му цинизъм ми се струваше, че той не беше безразличен.

Искаше, ми се да се радвам повече на идването на сестра си. С напредъка на работата по хангара Дебелия Жан като че ли набираше ускорение с всеки изминал ден. То личеше във всичко, което правеше — по подновената му енергия, по изострянето на сетивата му, по това, че вече не седеше в кухнята, загледан безизразно в морето. Започна да говори по-често, макар и най-вече за завръщането на Адриен, и това не ме радваше толкова, колкото преди. Сякаш някой беше навил пружина в него и той беше оживял. Искаше ми се да се радвам за него, но открих, че не мога.

Вместо това аз се хвърлих с ожесточен ентусиазъм в рисуването. Рисувах плажа в Ла Гулю, варосаните бели къщи с червени керемидени покриви, бункера на Поент Гризнос с розовите диви карамфили, които трепкаха като копринени нишки на морския вятър, дюните, обрасли със заешка опашка, лодките при отлив, ятата птици, яхнали вълните, дългокосите рибари в своите розови избелели куртки, Тоанет Просаж с бяла шапка и черни вдовишки дрехи, която наднича за охлюви под купчината дърва. Казах си, че когато туристите дойдат, ще се намерят купувачи за работите ми и че разходите за платна, бои и други материали всъщност са инвестиция. Надявах се да е така: спестяванията ми се стопяваха със заплашителна бързина и макар че двамата с Дебелия Жан поддържахме относително скромно домакинство, разходите за строителните работи ме безпокояха. Разпитах тук-там и се свързах с малка галерия във Фромантин, чийто собственик се съгласи да продаде част от картините ми срещу някакъв процент за себе си. Бих предпочела някое място по-близо до дома, но това беше добро начало. Предпазливо чаках сезонът да започне.

* * *

Не след дълго отново срещнах семейството туристи. Бях излязла край Ла Гулю със скицника си, като се мъчех да уловя гледката на водата при отлив, и те изведнъж изникнаха пред мен: Летисия тичаше напред с кучето Петрол, родителите й Габи и Филип вървяха малко зад нея, като носеха бебето в кенгуру. Филип носеше кошница за пикник и плажна чанта, пълна с играчки.

Летисия размаха ръце енергично.

— Здравейте! Намерихме плаж! — тя дотича при мен задъхана със сияещо лице. — Плаж, и съвсем празен! Тук е като на необитаем остров. Това е най-страхотният необитаем плаж!

Усмихнах се: трябваше да призная, че е така.

Габи ме поздрави, като дружелюбно ми помаха с ръка. Беше ниска, закръглена мургава жена с жълто парео върху банския си костюм.

— Тук безопасно ли е? — попита тя. — За плуване, имам предвид. Няма нито зелен флаг, нито нищо.

Засмях се.

— О, безопасно е — отвърнах й аз. — Просто обикновено в този край на острова не идват много хора.

— Този край ни харесва най-много — обяви Летисия. — Най-много ни харесва за плуване. А аз мога да плувам — добави тя с достойнство, — но трябва краката ми да опират в дъното.