Крайбрежие

Нямах никакви основания за това. Хората бяха дружелюбни и мили с мен. Нямаше къща в селото — дори тази на Аристид, — където да не ме посрещаха с припряно гостоприемство. И въпреки това някои дребни неща показваха, че продължавам да бъда външен човек. В отношенията на всички с мен имаше някаква официалност, която необяснимо ме потискаше. Когато се отбивах на чаша чай, задължително ми го поднасяха в най-скъпия порцелан. Когато купувах зеленчуци от Омер, той винаги слагаше малко повече, отколкото му исках. Това ме караше да се чувствам неудобно. Правеше ме различна от останалите. Когато споменах за това на Капюсин, тя само се засмя. Почувствах, че Флин е единственият, който би могъл да ме разбере.

В резултат на това прекарвах с него повече време откогато и да било. Той беше добър слушател и имаше способността да поставя проблемите ми в друга перспектива само с една усмивка или пренебрежителна забележка. Но по-важното беше, че познаваше другия ми живот, годините, прекарани в Париж, и когато говорех с него, не ми се налагаше да търся по-проста дума или да се мъча да тълкувам сложни понятия, както често правех в разговори с останалите саланци. Никога не бях споделяла това, но понякога приятелите ми в селото ме караха да се чувствам като учителка сред непослушни ученици. Те ту ме очароваха, ту ме отчайваха, понякога се държаха крайно детински едни с други, а друг път проявяваха учудваща мъдрост. Да можеха само да разширят кръгозора си…

— Сега имаме истински плаж — казах на Флин един ден в Ла Гулю. — Може дори да привлечем истински туристи.

Флин лежеше по гръб на пясъка, загледан в небето.

— Кой знае — упорито продължавах аз, — може да станем и моден курорт — това беше шеговита забележка, но той дори не се усмихна. — Поне ще натрием носа на Брисман. След всичките тези години, в които имаше късмет, сега е ред и Ле Салан да си опита късмета.

— Наистина ли мислиш така? — попита той. — Че е дошъл вашият ред?

Аз седнах в пясъка.

— Какво има? Какво не си ми казал?

Флин продължи да гледа в небето. Очите му бяха изпъстрени с облаци.

— Е?

— Толкова сте доволни от себе си. Една-две малки победи — и си мислите, че можете да постигнете всичко. Още малко и по водата ще тръгнете.

— Е, и какво? — тонът му не ми хареса. — Какво лошо има в това да бъдем предприемчиви?

— Лошото, Мадо, е, че всичко тръгна прекалено на добре. Стана твърде лесно, твърде бързо. Колко време ще мине, преди да се разчуе, как мислиш? Колко време ще мине, преди всеки да поиска парче от баницата?

Аз свих рамене.

— Не можеш да запазиш цял плаж за себе си. На остров като този винаги плъзват слухове. Не можеш вечно да пазиш тайна. Пък и какво толкова може да ни се случи?

Флин затвори очи.

— Почакай и ще видиш — каза той неочаквано грубо. — Съвсем скоро ще разбереш.

Но аз бях твърде заета, за да губя време в подобен песимизъм. Оставаха три месеца до началото на туристическия сезон и цялото село се трудеше усилено, дори с по-голямо желание, отколкото когато строихме Бушу. Успехът ни правеше дръзки, освен това се наслаждавахме на надеждата, която проектът беше посял сред нас.

Флин, който спокойно можеше да почива на лаврите си, да се радва на уважението на всички в Ле Салан и да не плаща за питиетата си, продължаваше да стои настрана. Светицата обаче направи това вместо него и олтарът, издигнат от Тоанет, беше отрупан с дарове. На първи април Дамиен и Лоло предизвикаха малък скандал, като украсиха олтара с умряла риба, но като цяло света Марина се радваше на голяма почит и Тоанет печелеше добре от това.

Миналата година на никой саланец не би му хрумнало да инвестира пари, особено пък да взема назаем. На Льо Дьовен нямаше банка, а дори да имаше, нямаше допълнителни гаранции за заем. Но сега нещата се бяха променили. Хората вадеха спестяванията си от кутиите и гардеробите. Започнахме да виждаме пред себе си възможности, каквито нямахме дотогава. Изразът „краткосрочен заем“, произнесен за пръв път от Омер, беше посрещнат с предпазливо одобрение. Ален си призна, че и той мисли за същото. Някой беше чул за организация на континента — свързана може би с Министерството на земеделието, — която можеше да отпусне субсидии.

С набирането на инерция приготовленията ставаха все по-амбициозни. Решихме да направим няколко табели от шлака и артистично оформени парчета плавей.

Местна морска сол (50 фр. за 5 кг чувал)

Въжарска работилница на Бастоне

Кафе-ресторант «При Анжело»

(специалитет на деня 30 фр.)

Стаи под наем — уютна семейна атмосфера

Галерия Прасто — местна живопис

Олтар на св. Марин дьо ла Мер

(10 фр. разходка с екскурзовод)

Седмици наред селото кипеше от работа: всеки ковеше, плевеше, крещеше, копаеше, боядисваше, варосваше, пиеше (от работа се ожаднява) и спореше.

— Трябва да изпратим някого до Фромантин да ни направи реклама — предложи Ксавие. — Да раздаде обяви, да пусне слух.

Аристид се съгласи.