Крайбрежие

— Баща ми е построил тази лодка — казах твърдо. — Няколко години преди да се родя. Никога няма да ми прости, ако не помогна. Знаете колко е привързан към нея.

Дебелия Жан не беше просто привързан към нея, както добре си спомнях. „Елеанор“ бе първата от неговите „госпожици“, не най-красивата, но може би най-скъпата на сърцето му. Мисълта, че може да се изгуби, ме изпълваше със смут.

Ален сви рамене. Лодката беше неговата прехрана, чисто и просто. Нямаше място за чувства, когато ставаше дума за пари. Докато Гислен тичаше за трактора, аз ясно осъзнавах чувството на облекчение, което изпитвах, сякаш това затруднение беше нещо като амнистия.

— Сигурна ли сте, че ви се занимава с това? — попита Ален, докато синът му прикачваше ремаркето към стария трактор. — Няма да е много забавно.

Почувствах се обидена от небрежната му забележка.

— Искам да помогна.

— Щом искате.

„Елеанор“ беше заседнала в скалите на около петстотин метра от Ла Усиниер. Тласкана от прилива, беше се заклещила и макар че морето бе все още относително спокойно, вятърът духаше силно и при всяка вълна блъскаше наранения корпус в скалата. Малка група саланци, сред които Аристид, внукът му Ксавие, Матиас, Капюсин и Лоло, наблюдаваха от брега. Жадно се вглеждах в лицата, но баща ми не беше сред тях. Видях Флин с рибарските му ботуши и вълнен пуловер, преметнал брезентовата си чанта през рамо. Скоро към тях се присъедини приятелят на Лоло Дамиен: сега, когато го видях застанал до Ален и Гислен, забелязах, че и той има чертите на Геноле.

— Отдръпни се, Дамиен — каза Ален, щом го видя да се приближава. — Не искам да ми се мотаеш в краката.

Дамиен го изгледа намръщен и седна на една скала. Когато го погледнах пак, той беше запалил цигара и пушеше, презрително обърнал гръб. Ален, който не откъсваше поглед от „Елеанор“, сякаш не го забелязваше.

Седнах до момчето. В началото не ми обръщаше внимание. После любопитството му надделя и то ме погледна.

— Чух, че живееш в Париж — каза тихо. — Как изглежда?

— Като всеки друг град — отговорих му аз. — Голям, шумен, пренаселен.

За миг ми се стори посърнал. После се оживи:

— Като европейските градове може би. Американските са различни. Брат ми си купи американска фланелка. Сега е с нея.

Аз се усмихнах, отвръщайки очи от неоновия торс на Гислен.

— В Америка ядат само хамбургери — намеси се Ален, без да сваля поглед от своята „Елеанор“ — и всички момичета са дебели.

Момчето се възмути.

— Откъде знаеш? Никога не си ходил там.

— Ти също.

На близкия вълнолом край малкия пристан няколко усиниерци също наблюдаваха повредената лодка. Жожо льо Гоелан, стар усиниерец с моряшки маниери и циничен поглед, ни махна с ръка.

— Идвате да погледате, а? — извика той усмихнат.

— Махай се, Жожо — отсече Ален. — Хората имат работа.

Жожо се засмя.

— Никаква работа няма да свършите, ако се опитвате да я стигнете от тук — каза той. — Наближава приливът, а има и вятър от морето. Няма да се учудя, ако загазите.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Капюсин. — Приказва така още откакто дойдохме.

Жожо изглеждаше засегнат.

— Мога да я докарам до брега — предложи той. — Ще я издърпам от скалите с моята „Мари Жозеф“. Лесно ще докарате трактора по пясъка. Лесно ще я натоварите.

— За колко? — попита Ален с подозрение.

— Е, да сметнем: лодката, труда, входа… Кажи го хиляда.

— Вход ли? — разгорещи се Ален. — За къде?

Жожо се ухили самодоволно.

— За Лез Имортел, разбира се. Това е частен плаж. Нареждане на мосю Брисман.

— Частен плаж! — Ален погледна към „Елеанор“ и се намръщи. — Откога?

Жожо грижливо си запали фас от цигара „Житан“.

— Само за гости на хотела — каза той. — Не може разни нехранимайковци да замърсяват плажа.

Това беше лъжа и всички го знаеха. Виждах как Ален преценява възможността да издърпа „Елеанор“ на ръка.

Изгледах Жожо.

— Познавам мосю Брисман — казах му аз — и не мисля, че ще тръгне да събира такса за вход на плажа.

Жожо се подсмихна.

— Защо не идеш да го питаш? — предложи той. — Да видим какво ще ти каже. Имаш време, „Елеанор“ няма скоро да помръдне.

Ален отново погледна своята „Елеанор“.

— Ще се справим ли? — промърмори той на Гислен.

Гислен сви рамене.

— Ще можем ли, Руже?

Флин, който по време на препирнята бе тръгнал със своята чанта към вълнолома, сега се върна без нея. Погледна лодката и поклати глава.

— Не мисля — каза той. — Не и без „Мари Жозеф“. По-добре да направим както казва преди идването на прилива.

„Елеанор“ беше тежка лодка, предназначена за лов на стриди, с нисък кил за по-лесен достъп до плитчините и оловно покритие отдолу. От напора на наближаващия прилив скоро щеше да стане невъзможно да се повдигне от скалите. Да чакаме отлива, тоест да стоим десет часа и повече, би означавало да я повредим още повече. Самодоволната усмивка на Жожо се разшири.

— Мисля, че можем да се справим — казах аз. — Трябва да обърнем носа натам, срещу вятъра. Щом я докараме на плиткото, ще използваме ремаркето.