Крайбрежие

После, преди дванайсет месеца, дойде първият намек за това, че в Ле Салан нищо не върви както трябва. Започна с бегло споменаване на Дебелия Жан — как дълго време не се е мяркал, — последваха други неща. Ексцентричният нрав на баща ми, който познавах още от дете, ставаше все по-явен. Носеха се слухове, че е много болен, но отказва да отиде на лекар. Брисман беше разтревожен.

Не отговарях на тези писма. Майка ми вече бе започнала да поглъща цялото ми внимание. Емфиземата й, която се влияеше зле от замърсения въздух в града, се беше влошила и лекарят я посъветва да замине. Някъде край морето, предложи той, където въздухът е по-здравословен. Но майка ми не искаше да чуе. Тя обожаваше Париж. Обичаше магазините, кината, кафенетата. Ни най-малко не завиждаше на богатите жени, чиито домове чистеше, косвено преживяваше удоволствието им от красивите дрехи, мебели, разкошен живот. Чувствах, че тъкмо такъв живот иска за мен.

Писмата на Брисман продължиха да пристигат. Той продължаваше да се тревожи. Беше писал на Адриен, но не бе получил отговор. Не се учудвах: когато майка ми влезе в болница, аз се обадих, но Марен ми каза, че Адриен пак е бременна и не може да пътува в това състояние. Майка ми почина след четири дни и Адриен ми каза разплакана по телефона, че лекарят й е забранил всякакво натоварване. След двете момчета тя отчаяно копнееше за момиче и чувстваше, че майка ни би я разбрала.

Изпих кафето си бавно, с наслада. Брисман чакаше търпеливо, сложил огромна ръка на рамото ми.

— Знам, Мадо. Много ти е тежко.

Избърсах очите си.

— Трябваше да го предвидя.

— Трябваше да дойдеш при мен — той се огледа: забелязах как съзерцава мръсния под, купчината мръсни чинии, неотворените писма, разрухата.

— Исках да го видя с очите си.

— Разбирам — Брисман кимна. — Той ти е баща. Семейството е всичко.

Стана — изведнъж сякаш изпълни стаята — и пъхна ръце в джобовете.

— Знаеш ли, аз имах син. Жена ми го отведе, когато беше на три месеца. Трийсет години чаках, надявах се, знаех, че един ден ще се върне у дома.

Аз кимнах. Бях чувала тази история. В Ле Салан, разбира се, смятаха, че вината за това е на Брисман.

Той поклати глава: внезапно, отърсен от всякакво театралничене, ми се стори стар.

— Глупаво, нали? Как само се залъгваме. Как се нараняваме едни други — Брисман ме погледна. — Дебелия Жан те обича, Мадо. Обича те по свой начин.

Помислих си за снимката от рождения ми ден, за това как ръката на баща ми лежеше на рамото на Адриен.

— Не искам да се чувстваш притисната до стената — каза Брисман.

— Знам. Няма нищо.

— Там е хубаво, Мадо. Лез Имортел. Болнични грижи, лекар от континента, просторни стаи, пък и може да вижда приятелите си когато пожелае. Мога да уредя всичко.

Поколебах се. Сестра Терез и сестра Екстаз вече ми бяха казали за пожизнените грижи на Брисман за стари хора. Стори ми се скъпо и направо му го казах.

Той рязко махна с глава.

— Ще се справя. От продажбата на земята ще покрия всички разходи. Може и да останат пари. Разбирам как се чувстваш, Мадо. Но някой трябва да прояви благоразумие.

Обещах да си помисля. Това беше нещо, за което Брисман бе загатвал и преди в писмата си, макар и не така открито. Предложението изглеждаше добро: за разлика от майка ми, Дебелия Жан изобщо не вярваше в здравното осигуряване, а аз не можех да си позволя да прибавя неговите финансови затруднения към своите. Сигурно бе, че имаше нужда от грижи. Освен това аз имах свой живот в Париж, към който можех — към който трябваше — да се върна. Каквито и да бяха досегашните ми мечти, Ле Салан ме върна в сивата реалност. Твърде много неща се бяха променили.

10

На излизане от къщата срещнах Ален Геноле и сина му Гислен, които идваха от селото по другия път. Бяха задъхани и изглеждаха по-въодушевени от обичайното за резервирания си островен нрав. Двамата много си приличаха, имаха типичните за тукашните жители остри черти, но докато бащата носеше традиционната моряшка риза, Гислен беше облечен в отровножълта фланелка, която светеше като неон на мургавата му кожа. Когато ме видя, той се усмихна и бързо се затича по голямата дюна.

— Мадам Жан — каза запъхтян, като спря да си поеме дъх. — Налага се да заемем трактора с ремаркето от задния ви двор. Спешно е.

Отначало бях сигурна, че не ме е познал. Това беше Гислен Геноле, с две години по-голям от мен, бяхме играли заедно като деца. Наистина ли ме нарече мадам Жан?

Ален ми кимна за поздрав. Той също беше разтревожен, но явно не смяташе, че работата е толкова спешна, та да се налага да тича.

— „Елеанор“ — извика той през дюната. — Видели са я в Ла Усиниер, точно до Лез Имортел. Отиваме да я докараме, но ни трябва тракторът на баща ви. Той вкъщи ли си е?

Поклатих глава.

— Не знам къде е.

Гислен изглеждаше обезпокоен.

— Не можем да чакаме — каза той. — Трябва да го вземем веднага. Може би вие… ако му обясните за какво е…

— Разбира се, че можете да го вземете — бързо реших аз. — Ще дойда с вас.

При тези думи Ален, който ни беше настигнал, ме погледна колебливо.

— Не мисля, че…