Всички гледаха напрегнато към къщата. Нямаше и следа от раздвижване. Рос направи кръг с ръка, предлагайки да заобиколят къщата и да продължат. Мънро поклати глава, и посочи към земята, давайки й знак да седне. Мънро изгледа въпросително Елиът и посочи към Ейми, която се ровеше из високата трева наблизо. Изглежда беше загрижен да не вдигне шум. Елиът сигнализира на Ейми да пази тишина, но нямаше нужда. Ейми бе усетила атмосферата на общото напрежение и хвърляше войнствени погледи към къщата.
Още няколко минути всичко беше спокойно; вслушваха се в чирикането на цикадите в горещото обедно слънце, и чакаха. Гледаха как се вее прането по въжетата.
И тогава тънкият пушек от комина секна.
Мънро и Кахега размениха погледи. Кахега се плъзна обратно до братята си, отвори един пакет и измъкна автомат. Закри предпазителя с длан, заглушавайки резкия звук на изщракването. Откритото пространство беше странно спокойно. Кахега се върна до Мънро и му подаде оръжието. Мънро провери предпазителя и после положи автомата на земята. Изчакаха още няколко минути. Елиът погледна Рос, но тя не отвърна на погледа му.
Вратата на къщата се отвори с леко скърцане. Мънро вдигна автомата.
Никой не се появи. Всички се втренчиха във вратата затаили дъх. Накрая бойците от племето Кигани пристъпиха прага.
Елиът наброи дванадесет високи мускулести мъже въоръжени с лъкове и стрели, и дълги панда в ръце. Краката и ръцете им бяха нашарени в бяло, а лицата им представляваха тебеширени маски, което придаваше на главите им застрашителен, наподобяващ череп вид. Само белите им глави се подаваха над маниоката докато се измъкваха от нивата; всички напрегнато се озъртаха.
Дълго след като си бяха отишли Мънро продължаваше да наблюдава мълчаливо къщата. Накрая се изправи и въздъхна. Заговори с неестествено висок глас.
— Това бяха Кигани.
— Но какво правеха там вътре? — възкликна Рос.
— Ядяха — отвърна той. — Убили са семейството в тази къща и после са ги изяли. По-голямата част от фермерите са напуснали околността поради въстанието на Кигани.
Той сигнализира на Кахега да вдигне хората си и всички потеглиха, заобикаляйки откритото пространство. Елиът не отделяше поглед от къщата, чудейки се каква ли гледка щеше да се открие пред очите му ако влезеше вътре. Мънро бе произнесъл толкова небрежно думите Убили са семейството… и после са ги изяли.
— Предполагам — изрече Рос, оглеждайки се през рамо, — че трябва да се чувстваме късметлии. Вероятно сме едни от последните хора на земята, станали свидетели на такова нещо.
— Съмнявам се — поклати глава Мънро. — Старите навици отмират трудно.
По време на конгоанската гражданска война през шейсетте репортажите за ширещия се канибализъм шокираха западния свят. В действителност обаче в централна Африка тази практика никога не е секвала.
През 1897 година Сидни Хайнд пише, че „почти всички племена от басейна на река Конго или са, или са били канибали; и а сред някои от тях тази практика бележи растеж.“ Хайнд е силно впечатлен от неприкритата природа на конгоанския канибализъм: „Капитаните на параходите често ме уверяваха, че всеки път, когато се опитат да купят кози от местните жители, в замяна са им искани роби; местните жители често се качвали на борда със слонови зъби и желание да закупят роби, оплаквайки се, че в сегашно време месото в краищата им било съвсем кът.“
В Конго канибализмът не е свързан с ритуали, религия или война; това е просто начин на диета. Свещеникът Холман Бентли, прекарал двайсет години в региона, цитира един местен жител: „Вие белите хора считате, че свинското месо е най-вкусното, но то дори не може да се сравни по сладост с човешкото.“ Бентли чувства, че местните жители „не можеха да разберат възраженията повдигани срещу тази практика“. „Вие ядете птици и кози, а ние хора; защо не? каква е разликата?“
Този откровен подход шокира наблюдателите, и води до кошмарни обичаи. През 1910 година Хърбърт Уърд пише за пазари, където роби били продавани „на парче докато още са живи. Колкото и да изглежда невероятно, пленниците се водят от пазар на пазар, за да могат отделните клиенти да имат представа от качествата на стоката, като белязват външно отделните части от тялото, които искат да купят. Маркировките се извършват с цветна глина или стръкове трева завързани по определен начин. Удивителен е стоицизмът, с който жертвите посрещат пазарлъка за договаряното разфасоване на телата им.“
Такива репортажи не могат да бъдат отхвърляни като викторианска истерия, защото всички наблюдатели намират канибалите за приятни и мили същества. Уърд пише, че „канибалите не са привърженици на интригите и не са злобни. Колкото и да изглежда невероятно, те са сред най-добрите хора.“ Бентли ги описва като „весели, мъжествени момчета, много приятелски в разговор и силно артистични при афект.“