Конго

— Ейми ще е наред — заяви жизнерадостно Мънро, пристягайки плътно ремъците върху гърдите на Елиът. — Бих й една порция от вашия транквилизатор Торален и тя ще мирува. Няма проблеми, ще я държа здраво.

— Ще я държите здраво? — запита глупаво Елиът.

— Прекалено е малка, за да й станат парашутите — обясни Мънро. — Ще трябва да я нося надолу.

Ейми хъркаше шумно, и се клатушкаше о рамото на Мънро. Той я положи на пода; тя се просна по гръб и продължи да хърка.

— А сега на работа. Парашутът ви се отваря автоматично. С двете си ръце ще държите ей тези въженца и ще ги дръпнете, в лявата ръка — наляво, в дясната — надясно, и…

— Какво ще стане с нея? — задъха се Елиът.

— Аз ще я взема със себе си. А сега обърнете внимание, моля. Ако се случи нещо непредвидено, резервният ви парашут е тук, на гърдите ви. — Той потупа с ръка издутата раница с малък черен циферблат показващ 4757. — Това е алтиметърът, който измерва падането ви. Автоматично задейства и отваря резервния ви парашут ако достигнете височина три хиляди и шестстотин фута и още падате със скорост по-голяма от два фута в секунда. Няма за какво да се тревожите; всичко е напълно автоматично.

Ледена пот обля Елиът.

— Ами приземяването?

— Фасулска работа — ухили се Мънро. — И то е автоматично. Само се отпускаш и поемаш удара с краката си. Все едно да скочиш от десетфутова стена. Правил си го хиляди пъти.

Люкът зад Мънро се отвори и ярка слънчева светлина нахлу в самолета. Вятърът засвистя. Хората на Кахега бързо скочиха един след друг. Елиът погледна Рос, чието лице бе станало пепеляво на цвят, а долната й устна трепереше докато се притискаше цялата към корпуса на люка.

— Карън, ти няма да последваш …

Тя скочи и изчезна в яркото слънце.

— Ти си следващият — обяви Мънро.

— Никога не съм скачал по-рано — изскимтя Елиът.

— Толкова по-добре. Значи няма от какво да се боиш.

— Но аз се боя.

— Ще ти помогна да се справиш със страха — увери го Мънро и го изтласка от самолета.

Той го проследи с поглед. Усмивката му мигновено изчезна. Беше възприел лековатото поведение само заради Елиът. „Когато някой има да върши нещо опасно — каза той по-късно, — добре е да е ядосан. Това е само от негова полза. По-добре да е изпълнен с ненавист към някого, отколкото да губи човешки облик от страх. Исках Елиът да ме мрази през целия си скок.“

Той разбираше добре рисковете които ги очакваха. С напускането на самолета те се прощаваха и с цивилизацията, и с всичките й предимства. Правеха скок не само в пространството, но и във времето, завръщайки се в един далеч по-примитивен и опасен начин на живот, във вечните реалности на Конго, съществуващи от безброй столетия преди тях.

— Такъв е животът — каза Мънро. — Не виждах никакви причини да тревожа другите преди да скочат. Работата ми беше да закарам тези хора в Конго, а не да им вземам страха. Щеше да има достатъчно време за това.

Елиът падаше уплашен до смърт.

Стомахът скочи в гърлото, устата му завря на кисело; вятърът пищеше в ушите му и размяташе диво косите му; въздухът беше толкова студен, че усети как замръзва и целият затрепера. Под него се простираше гората Баравана. Красотата й не успя да го развълнува, и в действителност той затвори очите си, защото земята връхлиташе със светкавична скорост срещу него. Със затворените си обаче очи той усещаше още по-осезателно бръснещия вятър.

Прекалено много време беше изминало. Очевидно парашутът нямаше да се отвори. Животът му сега зависеше от резервния парашут прикрепен към гърдите му. Той сграбчи малката плътно обтегната раница прилепнала към гърчещия му се стомах. После дръпна настрани ръцете си; не искаше да попречи на отварянето му. Смътно си спомняше, че хора бяха загивали по този начин, мъчейки се да подпомогнат отварянето на резервния парашут.

Вятърът не спираше писъка си; тялото му стремително се носеше към земята. Нищо не се случваше. Усещаше как свирепият вятър шиба краката му, разплющявайки панталоните му. Нищо не се случваше. Сигурно бяха изминали най-малко три минути откакто бе скочил от самолета. Не смееше да отвори очи от страх да не види връхлитащите дървета в последните секунди от живота си…

Всеки миг щеше да повърне.

Част от стомашното съдържание избликна от устата му, но тъй като падаше с главата надолу, течността протече по челюстта му и оттам по шията му проникна под ризата. Студът ставаше направо непоносим. Не можеше да овладее треперенето си.

И изведнъж се преобърна с изкълчваща ставите сила.

За миг си помисли, че се е блъснал в земята, но после проумя, че все още се носи във въздуха, но вече много по-бавно. Отвори очи и се втренчи в бледосиньото небе.

Погледна надолу; сътресението беше повече от силно: той се намираше на хиляди фута над земята! Очевидно от скока му бяха минали само няколко минути…