Конго

Никой друг план на осигуряваше толкова висока вероятност. Тя погледна данните и каза:

— Мисля, че трябва да скачаме.

— И аз мисля така — отвърна Мънро.

Скокът решаваше много проблеми, защото геополитическият развой беше изключително неблагоприятен. Племената Кигани вече бяха въстанали всички; пигмеите също се бунтуваха; заирската армия беше изпратила бронирани части на източната граница, за да потушат бунта на Кигани, а африканските армии умираха да натискат спусъците. С парашутния скок върху Мукенко те си решаваха всички проблеми.

Това обаче беше преди да започнат да избухват ракетите около самолета им. Все още бяха на осемдесет мили южно от определения за кацане област, като кръжаха над територия населена с племена Кигани, и хабяха гориво и време. Всичко изглеждаше така, сякаш смелият им план, толкова внимателно разработен и потвърден от компютъра, изведнъж се бе обезсмислил.

За капак на всичко не можеше да се свърже с Хюстън; компютърът отказваше да установи връзка със спътника. Цели петнадесет минути се блъска с портативния предавател, като усилваше мощността му и сменяше кодовете на скрамблиране, докато накрая разбра, че някой забива по електронен път предавателя й.

За пръв през живота си на Карън Рос й се дорева.

— Спокойно, само спокойно — изрече Мънро, издърпвайки ръката й от клавиатурата. — Всяко нещо по реда си, няма смисъл да хабим излишно нерви.

Рос бе натискала клавишите като в някакъв кошмарен сън, без да разбира какво прави.

Мънро беше наясно, че ситуацията с Елиът и Рос се влошаваше. Беше ставал свидетел на такива неща и в предишни експедиции, особено когато в състава им имаше включени учени и технически персонал. Учените прекарваха по цели дни затворени в лабораториите си, където условията бяха под пълен контрол. И рано или късно свикваха с мисълта, че и светът зад стените на лабораториите им беше регулиран като техния. И макар да бяха теоретически подготвени, шокът от откритието, че природният свят следваше собствените си закони и беше напълно безразличен към тях, представляваше жесток психически удар. Мънро улавяше безпогрешно признаците му.

— Но самолетът ни определено не е боен, как могат тогава да ни обстрелват?

Мънро само я изгледа. В конгоанската гражданска война всички страни участнички сваляха всичко, което се движеше в небето.

— Случват се и такива неща — каза той.

— Ами смущенията? Тия копелета не разполагат с такива мощности, че да ни забиват. Нещо не ни дава да се свържем със спътника-ретранслатор. Но за да го направят, значи разполагат със собствен спътник някъде и … — тя не завърши; лицето й се помрачи.

— Да не би да очакваш консорциумът да стои със скръстени ръце? — запита я Мънро. — Цялата работа е там, можеш ли да го преодолееш? Разполагаш ли с контрамерки?

— Разбира се, че разполагам с контрамерки — заяви Рос. — Мога да кодирам внезапно изменение на честотата, мога да предавам и оптически с носеща честота в инфрачервения диапазон, мога да се свържа с наземен кабел, но не мога да направя нищо в оставащите ни няколко минути, а информацията ни трябва сега. Планът ни хвръкна.

— Всяко нещо по реда си — повтори спокойно Мънро. Виждаше я колко е напрегната и знаеше, че в момента не е в състояние да разсъждава ясно. Знаеше също така, че не може да я замести; следователно трябваше пак да я успокоява.

По негово мнение експедицията на ТСЗР беше вече приключила; те не бяха в състояние да изпреварят консорциума. Той обаче нямаше никакво намерение да се предава; беше водил достатъчен брой експедиции и знаеше, че нещата се променят всеки миг.

— Пак ще успеем да наваксаме изгубеното време — каза той.

— Да го наваксаме ли? Как?

Той каза първото нещо, дошло му на ум:

— Ще поемем откъм Драгора северно. Реката е много бърза, няма да има никакви проблеми.

— Рагора е много опасна.

— Първо трябва да се уверим в това — отвърна той, макар и да знаеше, че тя има право. Рагора беше прекалено опасна, особено през юни. Но въпреки това гласът му си остана все така спокоен. — Да кажа ли и на останалите? — запита накрая той.

— Да — отвърна тя. В далечината се разнесе грохота на поредната експлодирала ракета. — Да се измъкваме оттук.

Мънро бързо се придвижи до опашката на фокера.

— Предупреди хората — заповяда той на Кахега.

— Да, шефе — отвърна Кахега. Той пусна една бутилка уиски и всички отпиха по дълбока глътка.

— Какво, по дяволите, правят? — възкликна Елиът.

— Хората се приготвят — обясни Мънро.

— Приготвят за какво? — запита зашеметеният Елиът.

В този момент Рос се върна с мрачно изражение.

— Оттук нататък продължаваме пеша — каза тя.

Елиът потресен погледна през илюминатора.

— Къде е летището?

— Няма летище — отвърна Рос.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма летище.

— Самолетът няма ли да кацне долу на някоя поляна? — запита вече съвсем обърканият Елиът.

— Не — заяви Рос. — Самолетът изобщо няма да каца.

— Но тогава как ще слезем? — възкликна той, но още преди да завърши въпроса стомахът му се сви, защото знаеше отговора.