Конго

Гледката беше едновременно и скучна, и заплашителна; на времето Станли бе назовал чувството, изпитвано от човек при вида на „безразличния простор на природния свят“. За човек седнал в комфорта на самолета с климатична инсталация не беше трудно да забележи, че тази безкрайна и монотонна гора правеше и най-големите земни градове да изглеждат като джуджета. Всяко отделно дърво имаше стебло с четиридесет фута диаметър, извисяващо се на двеста фута в небето; под огромната му корона се криеше пространство с ръста на готическа катедрала. Елиът знаеше, че гората се простираше най-малко две хиляди мили на запад, опирайки в Атлантическия океан на западното крайбрежие на Заир.

Елиът с нетърпение очакваше как ще реагира Ейми на тази първа гледка на джунглата, нейната естествена среда. Тя се взираше през илюминатора с неподвижен поглед. Сигнализира Тук джунгла със същото емоционално равнодушие, с което назоваваше картите с цветовете или обектите разпръснати на пода на каравана й в Сан Франсиско. Тя разпознаваше джунглата, като даваше име на това, което виждаше, но той не усети някакво особено раздвижване у нея.

— Ейми обича джунгла? — запита я той.

Джунгла тук, сигнализира тя. Джунгла има.

Той упорито продължи, опитвайки се да установи наличието на емоционалния контекст, в чието присъствие беше уверен. Ейми обича джунгла?

Джунгла тук. Джунгла има. Джунгла място тук Ейми вижда джунгла тук.

Той опита друг подход.

— Ейми живее джунгла тук?

Не. Безизразно.

— Къде живее Ейми?

Ейми живее Ейми къща. Отнасяше се за каравана й в Сан Франсиско.

Елиът я проследи как разхлабва колана на седалката, и подпира глава на ръката си докато гледа лениво през илюминатора. Ейми иска цигара, сигнализира тя.

Беше видяла Мънро да пуши.

— По-късно, Ейми — каза й Елиът.

В седем сутринта прелетяха над блестящите метални покриви на комплекса от калаено-танталови рудници в Масизи. Мънро, Кахега и останалите носачи отидоха в опашната част на самолета, където работеха върху оборудването, и шумно заговориха на суахили.

Ейми ги проследи с поглед и сигнализира Те разтревожени.

— За какво се тревожат, Ейми?

Те разтревожени хора тревожат те разтревожени проблеми. След малко Елиът отиде при тях и завари Мънро и останалите полузаровени под големи купчини слама да подреждат оборудване в продълговати муселинови контейнери с форма на торпедо, които после уплътняваха със слама.

— Какво е това? — посочи Елиът към муселиновите контейнери.

— Наричат ги контейнери Крослин — отвърна Мънро. — Много са надеждни.

— Никога досега не съм виждал да опаковат оборудване по този начин — каза Елиът, наблюдавайки носачите. — Те изглежда осигуряват много здрава защита при удар.

— Точно това е идеята — каза Мънро. И тръгна към кокпита да говори с пилота.

Космат нос лъже Питър сигнализира Ейми. „Космат нос“ беше нарицателното й за Мънро, но Елиът я игнорира. Той се обърна към Кахега.

— Колко има още до летището?

Кахега вдигна поглед.

— Летището?

— В Мукенко.

Кахега се замисли.

— Два часа — каза след няколко секунди той. И изведнъж се закикоти. Каза нещо на суахили и всичките му братя също се разсмяха.

— Какво има толкова смешно? — запита малко обиден Елиът.

— О, докторе — изрече през смях Кахега, тупайки го по гърба. — Ще умориш ме от смях. Ти трябва си майтапчия по рождение.

Самолетът се наклони, докато правеше бавен широк завой. Кахега и братята му се взираха през прозорците и Елиът се присъедини към тях. Отдолу се виждаше само килимът на непроницаемата джунгла; изведнъж права ивица разсече на две джунглата; бяха дълга колона зелени джипове движещи се бавно по разкаляния път. Приличаше на армейска част. Дочу да повтарят думата „Мугуру“ няколко пъти.

— Какво става? — запита Елиът. — Това Мугуру ли е?

Кахега яростно разтърси глава.

— Не, по дяволите. Този проклет пилот, аз предупреждава капитан Мънро, този дяволски пилот изгубил.

— Изгубил? — повтори зашеметено Елиът. Дори и думата предизвикваше ледени тръпки по тялото му.

Кахега се изсмя.

— Капитан Мънро вкарва него в прав път, изкарва ангелите му.

Самолетът пое курс на изток, към една планинска област, изпъстрена с възвишения и кичури огромни дървета. Братята на Кахега оживено забъбриха, смееха се и се тупаха един друг по гърбовете; явно настроението им се беше повишило.

И в този момент се появи Рос забързана по прохода и с напрегнато лице. Тя трескаво разопакова няколко кашона, измъквайки три-четири сфери от плътно навито метално фолио с размерите на баскетболни топки.

Фолиото му напомни за украшенията на коледна елха.

— За какво е това? — запита той.

И в този миг експлозия разтърси фокера.

За миг се озова до илюминатора и зърна права и тънка бяла ивица завършваща с черно кълбо пушек вдясно от самолета им. Фокерът се накланяше, поемайки курс към джунглата. След няколко секунди нова бяла ивица се разтегли във въздуха.

Елиът изведнъж проумя, че това беше снаряд. Управляем снаряд.

— Рос! — изкрещя Мънро.

— Готови! — изкрещя в отговор тя.