Конго

Елиът видя една горила да се привежда над една палатка и методично да я разкъсва на дребни парцали. В дъното на лагера друга горила блъскаше един в други два алуминиеви тигана, сякаш бяха метални гребла. В лагера непрекъснато прииждаха горили, без да обръщат никакво внимание на стържещите звуци от високоговорителя. Той видя как една горила мина покрай самия високоговорител, без да му обърне никакво внимание. Непознато до този момент отчаяние го сграбчи за гърлото при осъзнаването на факта, че планът им бе претърпял неуспех.

Това беше краят им; всичко беше въпрос само на минута, не повече.

Една горила се втурна срещу него като ревеше с цяло гърло, размахала широко каменните гребла. Ейми ужасена захлупи очите на Елиът.

— Ейми! — изкрещя той и издърпа ръцете й в очакване всеки миг каменните гребла да се стоварят върху черепа му.

Той напрегна тяло. На шест фута от него атакуващата горила изведнъж спря така внезапно, че той буквално се хлъзна в калта и падна на задника си. Остана така като вкаменен извил глава настрани и заслушан.

В следващия момент той проумя, че дъждът почти беше спрял; над лагера само росеше. Елиът видя по средата на лагера още една горила застинала на място заслушана, после още една, и още една, и още една. Територията на лагера сякаш се превърна в салон на восъчни фигури, толкова неподвижно бяха застинали горилите.

Слушаха звуците от високоговорителя.

Той затаи дъх; не смееше да повярва на очите си. Горилите изглеждаха несигурни, смутени от разнасящите се звуци. Но въпреки това Елиът усещаше, че всеки момент можеха да стигнат до някакво групово решение и да възобновят атаката си със същата интензивност както до този момент.

За щастие това не стана. Горилите се оттегляха от хората, заслушани и унесени. Мънро с мъка се изправи на крака, повдигайки пушката си от калта, но без да стреля; надвесената над него горила сякаш се бе озовала в транс, забравила всичко за атаката.

Горилите бавно се оттегляха една по една под ромола на дъжда и мигащото нощно осветление. Всички бяха като замаяни, изведени от равновесие. Високоговорителят продължаваше да стърже ушите на хората.

Горилите си тръгваха, отстъпвайки зад разкъсаната защитна ограда на периметъра, за да изчезнат още веднъж в джунглата. И тогава членовете на експедицията останаха сами, втренчени един в друг с невярващи очи и треперещи под ситния дъжд. Горилите си бяха отишли.

Двадесет минути по-късно докато се мъчеха да издигнат наново срутения си лагер, дъждът заваля отново с бясна сила.

ДЕН 13: МУКЕНКО 25 Юни, 1979 година

1. Диаманти

Сутринта тънък слой черни сажди бяха покрили лагера, а в далечината Мукенко изригваше гъсти валма черен пушек. Ейми задърпа Елиът за ръкава.

Тръгва сега, сигнализира тя настойчиво.

— Не, Ейми — отвърна той.

Никой от експедицията не беше с настроение да си тръгва, включително и Елиът. След като стана, той се улови, че мисли за допълнителните данни, от които не нуждаеше преди да си тръгне от Зиндж. Елиът вече не беше доволен от скелета на тези същества; също като при хората, уникалността им се простираше далеч отвъд подробностите от физическата структура до поведението им. Искаше да заснеме с видеокамерата сивите маймуни, и да направи още записи на словесните им общувания. Рос бе решена повече от всякога да открие диамантите, а Мънро напълно споделяше чувствата й.

Тръгва сега.

— Защо тръгваме сега? — запита я той.

Лоша земя. Тръгва сега.

Елиът не беше запознат с вулканичната активност, но гледката не го впечатли особено. Мукенко беше просто по-активен в сравнение с предишните дни; вулканът бе изригвал пушек и газ още при пристигането им във Вирунга.

— Има ли някаква опасност? — запита той Мънро.

Мънро вдигна рамене.

— Кахега мисли, че има, но той по всяка вероятност търси повод да си тръгне за вкъщи.

Ейми дотича при Мънро с вдигнати ръце, и започна да пляска земята пред него. Той схвана жеста й като желание за игра; засмя се и започна да я чеше. тя започна да му сигнализира.

— Какво казва тя? — запита той. — Какви ги говориш, ти малко дяволче?

Ейми изгрухтя от наслаждение, и продължи да сигнализира.

— Казва да си тръгваме веднага — преведе Елиът.

Мънро спря да я чеше.

— Така ли? — запита той рязко. — Какво точно каза?

Сериозното изражение на Мънро изненада силно Елиът, макар и Ейми да възприе интереса му към речта й като нещо съвсем обикновено. Тя отново сигнализира, този път по-бавно, заради Мънро с очи впити в лицето му.

— Твърди, че земята е лоша.

— Хмм — произнесе Мънро. — Интересно. — Той погледна Ейми и после часовника си.

Космат нос слуша Ейми отива вкъщи веднага, сигнализира Ейми.

— Казва да я послушаш и да се прибираме у дома — каза Елиът.

Мънро повдигна рамене.

— Кажи й, че разбирам.

Елиът преведе. Ейми изглеждаше много нещастна и спря да сигнализира.

— Къде е Рос? — запита Мънро.

— Тук е — обади се Рос.

— Хайде да тръгваме — каза Мънро и те поеха към Зиндж. Сега ги очакваше поредната изненада — Ейми сигнализира, че и тя идва с тях и забърза да ги настигне.