Конго

Вдигна поглед към тъмния конус на Мукенко и бледия блясък на Дяволското око. Окото му се закачи в кръстосаните зелени лазерни лъчи над главата му. Забеляза, че единият от лъчите трепка при сблъсъка си с листата на дърветата.

В първия момент го счете за илюзия, че се движат листата, а не лъчът. Но само след няколко секунди вече беше сигурен: самият лъч трептеше нагоре и надолу в нощния въздух.

Мънро осъзнаваше, че това вещаеше още по-грозен и зловещ развой, но можеше да почака; в момента имаше далеч по-належащи грижи. Хвърли поглед към мястото, където Рос и Елиът се бяха привели над апаратурата, разговаряйки тихо; държаха се така, сякаш не бързаха за никъде.

В действителност Елиът работеше с максималната си бързина. Вече разполагаше с речник от единадесет надеждно преведени думи записани на лента. Проблемът му беше как да състави едно непротиворечиво съобщение. Работата не беше толкова лесна, колкото изглеждаше на пръв поглед.

Първо, езикът на горилите не беше чист вербален език. Те използваха комбинации от знаци и звуци, за да предават помежду си информация. Това повдигаше един класически проблем в езиковата структура — как всъщност ставаше предаването на информацията? (Л. С. Веренски на едно място твърди, че ако извънземни същества наблюдават разговор на италианци, те биха заключили, че италианският език е основно знаков език, като звуците се добавят само за усилване.) Елиът се нуждаеше от едно просто съобщение, което да не зависи от съпровождащите го знаци с ръцете.

Но той нямаше и най-малката представа от синтаксиса на горилския език, който би могъл лесно да обърне смисъла на всяко изречение. А дори и едно кратко съобщение би могло да бъде двусмислено на друг език.

Изправен пред тези трудности, Елиът реши да използва само една дума. За нещастие нито една от думите в списъка му ставаха за тази цел. Вторият вариант се състоеше да излъчи няколко кратки съобщения, в случай че някое от тях беше погрешно разбрано. Той се спря на три съобщения: ИДИ СИ, НЕ ИДВАЙ и ТУК ЛОШО; две от тези комбинации притежаваха хубавото качество да бъдат независими от порядъка на думите в тях.

Към девет вече бяха успели да изолират специфичните звукови компоненти. Най-сложната част обаче им предстоеше. Елиът се нуждаеше от затворен цикъл, който да повтаря непрекъснато звуците. Най-подходящото нещо, с което разполагаха за тази цел, беше видеомагнитофона, който се пренавиваше автоматично и така можеше да повтаря съобщението без край. Той можеше да въведе шестте звука в паметта 256 К и да ги възпроизвежда, но тук критичният пункт беше синхронизацията. През следващия час трескаво блъскаха клавиатурата, като се опитваха да доведат комбинациите от думи до правилно звучене, поне за техните уши.

Часът минаваше след десет.

Мънро ги доближи с лазерната пушка в ръце.

— Мислите си, че това ще проработи?

Елиът поклати глава.

— Има само един начин да го разберем.

Цяла дузина съмнения бяха изплавали в ума му. Те бяха записали гласа на женска маймуна, но дали горилите щяха да се подчинят на призива на женско животно? Дали щяха да възприемат звуците на гласа без съпровождащите ги жестове с ръце? Дали съобщението беше достатъчно ясно? Щяха ли да приемат паузите между звуците? Щяха ли изобщо горилите да обърнат внимание на усилията им?

Нямаше как да го разберат. Освен по пътя на опита.

Също така несигурен си оставаше и проблемът с излъчването. Рос беше направила един високоговорител, като бе свалила дребния говорител от джобния касетофон и го бе залепила към един чадър върху сгъваемия триножник. Така импровизираният високоговорител възпроизвеждаше изненадващо силни звуци, които обаче бяха приглушени и неубедителни.

Малко след това дочуха първите хъхрещи звуци.

Мънро размаха лазерната пушка в мрака; червената прицелна точка замига върху електронния модул в края на дулото. Той огледа джунглата през нощните си инфрачервени очила. Хъхренето долиташе от всички посоки; макар и да чуваше шумоленето на листата и храстите навред около лагера, никъде не видя придвижване на фигури. Маймуните над главата му мълчаха. Чуваше се единствено само мекото и зловещо хъхрене. Мънро се заслуша внимателно; сега вече беше убеден, че звуците представляваха някаква форма на език, и…

Отпред изскочи горила и Кахега стреля; лазерният му лъч проряза мрака като огнена стрела. Картечницата загърмя и храсталаците бяха пронизани от куршуми. Горилата безмълвно отскочи назад сред храстите.

Мънро и останалите заеха бързо позиции покрай периметъра, приклекнали напрегнато, инфрачервените нощни светлини хвърляха сенките им върху оградата и джунглата отвъд.

Хъхренето продължи още няколко минути, и след това бавно заглъхна, докато всичко потъна отново в тишина.

— За какво беше цялата работа? — запита Рос.

— Чакат — навъси се Мънро.

— За какво?