Коледа

— Аз ги познавам по-добре от вас. Без да броим другите им престъпления, тези трима изпечени бандити, които вие имате добрината да наричате джентълмени, са застреляли някой си Уели — тръгнал надолу по Плат със злато за двайсет хиляди долара и разбира се, са му взели нъгитсите. След това преследвали неговия спътник до Уестън и му откраднали половин центнер злато. Там обрали с взлом и един търговец, а същата участ сполетяла някакъв адвокат в Платсбърг. Преследвани от полицията, така че вече не могат да се мярнат в щатна Мисури, те са ви повели нагоре в планината, за да ви вземат парите.

Тримата обвинени започнаха шумно да протестират, но едно заплашително движение от страна на Винету ги накара набързо да млъкнат.

— Съветвам ви да ги зарежете — продължих аз. — Не бива да се занимавате с такива негодници.

— А вие присъствахте ли, когато са застреляли онзи човек в реката Плат? — попита ме старият.

— Не.

— Видяхте ли ги как извършват кражбите с взлом в Уестън и Платсбърг?

— Не.

— Бяхте ли с нас, когато сключих с тях сделката си?

— Не — отвърнах аз и този път. Не биваше да издавам всичко, каквото знаех, защото тогава щях сам напълно да се обезоръжа.

— В такъв случай ви е невъзможно да докажете вашите обвинения. Ако наистина сте Поразяващата ръка, то вие сте прочут уестман, но това съвсем не означава, че сте и известен търговец, от когото бих приел съвет. Тези трима господа са джентълмени и аз няма да скъсам деловите си отношения с тях. И изобщо от къде на къде си въобразявате, че тъкмо вие трябва да се заемете да оправяте моите дела?

— Аз съм приятел на вашия племенник Херман.

— Вие? Негов приятел?

Преди да успея да кажа нещо, Карпио отговори вместо мен. Той не сваляше поглед от мен, а лицето му често сменяше израза си. Личеше си, че в него се борят съмнението с надеждата. Когато чу последните ми думи, той силно извика:

— Сафо! Ти ли си наистина? Значи не съм се излъгал, а?

— Не, драги Карпио, не си. Аз съм твоят стар и верен съученик и спътник във ваканционните пътешествия.

Тогава той, олюлявайки се, се приближи до мен, прегърна ме и горчиво зарида така, сякаш сърцето му щеше да се пръсне.

Между хълцането и риданията му успях да доловя следната изречена на полувисок глас молба:

— Не ме изоставяй, Сафо, не ме изоставяй! Иначе ще загина. Чичо ми не може да ме понася, а пък другите дори искат да ме убият.

— Не бой се! — успокоих го аз. — Щом си при мен, ти си под надеждна закрила.

— Да, при теб, както на времето, когато ти ми беше единственият близък човек.

Изглежда, все пак старият долови някои от полувисоко изречените думи, защото веднага ме попита със злобен глас:

— Какво ви каза той? Какво имаше предвид с думите „искат да ме убият“?

— Нямаше предвид вас.

— Ами кого? Той е мой роднина. Аз съм му чичо и следователно имам право да се разпореждам какво да прави и какво не. Така че спокойно може да мине и без вашата „надеждна закрила“. Пуснете го!

— Мистър Лахнер, вие не сте ми чичо. Ще постъпя както си искам. Сега Херман е при мен и докато му харесва, ще остане там, където е.

— Охо! Я го дайте насам!

Той се опита да ни раздели, но аз му попречих, блъснах го назад и заявих:

— Вашият племенник е пълнолетен. Не можете да му заповядвате.

— Нито пък вие на мен! — гневно ми викна той,

— Тук, на това място мога, защото, както ви доказахме, ние сме господари на положението. Предупредих ви да се пазите от тримата си спътници, така че си изпълних дълга. Наистина ли ще продължите да пътувате с тях?

— Да. Както вече предполагам, сигурно вие сте онзи съученик, с когото моят племенник е предприел едно пътуване по Коледа-, нали?

— Да.

— И въпреки всичко сега сте Олд Шетърхенд? Слушайте, съдбата не е могла да направи друг по-голям гаф от този. Винаги съм смятал Олд Шетърхенд за славен човек, но вече си промених мнението. Който още като момче е бил толкова щур и лекомислен, по-късно е невъзможно от него да излезе мъж, чиито съвети да са ми полезни. Именно защото тъй клеветите тези господа, аз още повече ще държа на тях и на тяхното приятелство.

— Добре! Щом като толкова настоявате на своето, аз ще съм последният човек, който ще има нещо против. С вас повече си нямам никаква работа.

— Аз също, и то завинаги! Тръгвам си.

Той се отдръпна назад. Тогава проповедникът попита.

— Ами какво ще стане с нас? Естествено ще можем да си отидем с него, нали?

— Да, ще можете — отвърнах аз. — Вече казах, че не съм ваш съдия, а понеже не разполагам и с полицейски пълномощия, няма как да ви задържа.

— Тогава да се махаме!

Той понечи да стане. Аз го възпрях:

— Почакайте още малко. Не сме свършили съвсем. Вярно, че сега-засега нямам власт над вас, но щом проявите и най-малката враждебност към нас, в сила влизат законите на прерията и тогава ние ще бъдем и полиция, и съд, и изпълнители на присъдата. Тъй че внимавайте! Имахте възможност да ме опознаете в Уестън. И още нещо: младия мистър Лахнер няма да тръгне с вас. Той остава при нас и ще…

— Охо — възкликна чичото, — Той ще дойде с нас, пък ако ще старите ми юмруци да се запознаят дори и с Олд Шетърхенд…