Коледа

— Не, защото срещна ли се с него, като нищо пак могат да се размахат юмруци.

Наблюдавах какви изпълнени с дива омраза погледи ми хвърляше вождът на кървавите индианци. После започнах да се отдалечавам, но бавно, за да не би да помисли, че се страхувам от него.

Вождът на кикатсите дори не подозираше колко сговорчиво се беше държал към мен. Бях го подчинил на волята си и можех да го накарам изцяло да играе по свирката ми. Не желаеше да го показва, ала имаше страхотен респект от нас. И той бе напълно убеден, че снощи Винету е казал истината, защото, ако у него бяха останали и най-малките съмнения, нямаше сега да нарече Пете-е куче. Знаех, че от негова страна не ни очаква нищо лошо.

Седнах заедно с Карпио и Рост пред нашата колиба, но не мина много време и ето че Яконпи Топа дойде при нас и ми каза, че Пете-е е поискал съветът да се свика още същия ден. После ме попита:

— Какво да му отговоря?

Значи ние дотам бяхме спечелили на наша страна вожда на кикатсите, че без знанието ми той не желаеше да взема решение и да даде отговор на Пете-е.

— Най-напред трябва да науча какво си му казал — заявих аз.

— Обясних му, че първо ще попитам воините, които ще участват в съвещанието, и едва след това ще изпратя някого да му извести решението ни.

— Правилно си постъпил. Всъщност би трябвало да забавим развръзката чак докато се върнат твоите пратеници.

— Цели шест дни? Невъзможно е.

— За съжаление.

— Той заплаши да си тръгне със своите воини, в случай че откажем да постъпим според волята му.

— Не бива да ги пуснем да си вървят.

— Не бива, но нима мога да ги задържа насила?

— Също не. Поне засега се налага да избягваме всяко насилие и следователно каквито и да било схватки.

— Тогава какво да направя?

— Опитай се да спечелиш време!

— Той няма да чака. Иска да умрете, и то колкото е възможно по-скоро.

— Все пак направи опит! И ако разбереш, че няма начин да се протакат нещата, трябва да свикаш събранието. Ще ме допуснете и мен, нали?

— Защо?

— Защото и аз искам да говоря.

— Не е необходимо.

— Така ли? Но нали на всеки обвиняем трябва да му се даде възможност да се защити!

— Аз ще се застъпя за теб и ще го сторя толкова добре, колкото и самият ти би го направил. Поразяващата ръка не е обикновен воин, който да е принуден сам да се защитава срещу такова псе като този кървав индианец. Хау!

Той се отдалечи. Не успях да сдържа усмивката си, понеже го прозрях. Можеше да се очаква, че срещу Пете-е нямаше никак да му е леко, и не желаеше да присъствам, защото щях да стана свидетел на трудните моменти, от които все някак трябваше да се измъкне.

Малко преди обяд Яконпи Топа отново дойде при мен, за да ме уведоми, че Пете-е се е съгласил да чака само до вечерта. А когато се свечери, пак от него научих, че кървавият индианец щял да има търпение да изчака до утрото на следващия ден. С едно убедително „хау!“ бил завършил думите си, че иначе непременно щял да си тръгне със своите сто воини. Вече не ни оставаше нищо друго, освен да изпълним желанието му. Имаше и друга възможност да спечелим време, защото решението на съвета на старейшините все още далеч не означаваше изпълнение на произнесената присъда.

И така вече бе определено, че на следващото утро съдбата ни щеше да се реши. Не се боях, но човек никога не може да знае какво ще му донесе следващият миг и никак не беше изключено дотогава да настъпят някои неблагоприятни за нас обстоятелства и обрати. Разбира се, предпочетох да не споменавам нищо за подобни случайности пред моите спътници, за да не ги тревожа излишно. Така измина денят. Ако можех да си правя изводи от почтителното поведение на упсароките към нас, излизаше, че е излишно да се безпокоя. Всички те бяха убедени, че кървавите индианци са убийците, и естествено не бяха на тяхна страна, а на наша.

В сравнение с предишния ден Карпио горе-долу се беше посъвзел. Той твърдеше, че само присъствието ми било достатъчно, за да оздравее. Голямо удоволствие доставяше на моя мил приятел голямото „объркване“, което било стигнало чак дотам, че на следващия ден щяло да се състои цяло съвещание, за да се реши дали да ни оставят живи, или не. Не се и опитах да разваля веселото му настроение. Той пак спа през цялата нощ непробудно.

След като се измихме, ние пак като предишния ден седнахме пред нашата колиба, за да изядем закуската си и да позяпаме оживлението в лагера. По лицата и действията на упсароките си личеше че предстои нещо важно, а че то ни засягаше, се виждаше от скритите им погледи, които непрекъснато хвърляха към нас. Ние обаче бяхме във ведро настроение.

По едно време вождът и двама червенокожи се приближиха до нас и той ни подкани:

— Нека Поразяващата ръка и двамата бледолики се приберат в колибата си!

— Защо? — попитах го.

— Ще трябва пак да ви вържем, защото скоро съвещанието ще започне.

— Добре, вържете ни.