Коледа

— Да, но, изглежда, тези тук са влизали вече в допир с културата, защото само по вина на културата е възможно да настъпи такава неразбория. Най-образованият човек, когото познавам, си ти, а я ми кажи на времето каква невероятна каша беше забъркал с моята лична карта! Беше я пъхнал в ботуша си. Направо беше смешно. Спомняш ли си го още?

— Да, за съжаление.

— Значи между змиите и враните изобщо няма да се стигне до война? — попита ме Рост.

— Вероятно не.

— Слава Богу! Не понасям кръвопролитията, макар че съм взел аптечка и превързочни материали. Един вътрешен глас ми нашепва, че изобщо няма да използвам тези неща.

— Не можем току-така да го твърдим. Ако ми е разрешено и на мен поне веднъж да имам вътрешен глас, той би ми казал, че много скоро може да ви се предложи случай да покажете вашите медицински и хирургически умения.

— Кой ли ще се нуждае от тях?

— Или Пете-е, или аз, а може би и двамата едновременно.

— Как така?

— Възможно е някой от нас или пък и двамата да бъдем ранени, а дори и убити.

— Защо?

— Защото най-вероятно ще има двубой.

— Какво говорите! Че има ли и по тези планини дуели?

— И то какви още!

— И вие мислите, че ще ви се наложи да се дуелирате?

— Е, не е съвсем сигурно, но е възможно.

— Значи смятате, че Пете-е ще поиска от вас удовлетворение?

— Да.

— Това звучи опасно. Че защо ще ви извиква на дуел?

— За да ме убие.

— Мътните го взели! С този тип не бих желал да се разправям. Има направо бизонски мускули. Впрочем и никога не съм разполагал с време да се уча на фехтовка. Тъй че мога добре да различавам големия преден зъбчат мускул от трапецовидния, но понятия от фехтовката като терца и кварта ми са съвсем тъмни.

— О, що се отнася до това, няма защо да се безпокоим — намеси се Шарана. — Моят Сафо е в състояние да излезе на всеки. Никой не може да се мери с него.

— Ами! — засмях се аз. — Онова на времето беше едно, а сега тук е съвсем друго! Не бива да си мислите, че ще застанем един срещу друг с обичайната, кажи-речи, безобидна рапира за дуел. Тук тези неща стават съвсем иначе.

— Но от къде на къде ще му хрумне на този кървав индианец мисълта да ви излезе на двубой?

— Лесно обяснимо е — отвърнах аз. — Нали знаете колко враждебно е настроен към нас и особено към мен. Той просто желае смъртта ми. И сигурно ще я поиска от индианците врани. След всичко, което ви разказах преди малко, не ми се вярва, че те ще се съгласят. В подобен случай при повечето индиански племена съществува обичаят да се състои двубой между онзи, когото иначе го чака смърт, и другия, който настоява да го убият. Схватката не бива да бъде прекратена, докато един от двамата не остане да лежи мъртъв на земята. Според използваните оръжия, както и поставените условия тези двубои имат различни имена. Съвсем не смятам, че е изключено в гнева си, след като ме види вече наполовина свободен, Пете-е да поиска да се състои между нас такава схватка, особено ако враните му откажат да ме убият на кола на мъченията.

— Тогава, моля ви, кажете ми — не се ли страхувате?

— Не. Човек трябва да прави само онова, което му е полезно, и тъй като никак не е полезно да се страхуваш, аз още открай време успях да се излекувам от това неприятно чувство. Засегнах този въпрос само за да ви обясня защо може би ще имате възможност да употребите вашите превързочни материали. А сега да направим възможно най-доброто, а именно — да спим.

Беше станало много студено. За щастие индианците ни бяха върнали одеялата. Добре загърнах Карпио в неговото одеяло, после метнах и моето върху него, а вместо възглавница под главата му подложих седлото си. В резултат на това той чудесно спа през цялата нощ. По време на ездата от Потока на месото до тук нито веднъж не си бях починал истински и затова и аз спах доста добре, макар че студът ме събуди на няколко пъти.

Когато на следващото утро отворих очи, видях, че беше станало доста късно и в лагера кипеше голямо оживление. Отидохме при потока, за да се измием, и после получихме нашата дажба месо. След това потърсих вожда, за да го попитам дали е изпратил хора да отидат до река Салвия. Беше удържал на думата си. Те бяха тръгнали на път доста рано, но за съжаление щяха да се върнат чак след пет-шест дни.

— Значи толкова дълго ще трябва да чакам, за да узная дали да гледам на Пете-е като на враг, или не — каза той. — Сърцето ми копнее за истината. Ако действително кървавите индианци са убийците, малцина от тях ще се завърнат живи у дома си.

— Но ти навярно ще се задоволиш и ако ти предадат самите убийци. Невинни хора не се избиват току-така.

— Невинни ли? Че кой от стоте, дошли при мен, има право да се нарече невинен? Те всички знаят кой е убил воините ми. Тогава нямат ли и останалите вина?

— Хмм! Наистина е непростимо подло от тяхна страна да насочват отмъщението ти към невинните шошони и на всичко отгоре да ти помагат да го изпълниш. Но ти ще трябва да направиш съвещание с вожда на шошоните.

— Значи действително смяташ, че тези индианци ще дойдат?

— Да.

— Предвождани от Вагаре Тай, техния млад военен вожд?