Коледа

— Аз никога не лъжа, но въпреки това ще ти докажа, че говоря истината, защото тази работа е много важна. Кървавите индианци са се съюзили с теб, за да се сдобият с голяма плячка от шошоните. Постъпили са така, макар да знаят, че самите те са виновниците, а шошоните са невинни. Потеглили са, за да се присъединят към теб и по пътя са пленили моя брат Олд Шетърхенд. Аз продължих да яздя по следите им, за да го освободя. Тайно се промъкнах до тях и ги подслушах. Чух техния вожд Пе-те-е да разговаря със стария воин Инуйя Неема за убийството, за което ти разказах току-що. Те ти се присмиваха, защото смяташ тях, убийците, за невинни, а пък си насочил отмъщението си към невинните шошони. Узнах къде точно е мястото на престъплението и реших да отида там. Докато кървавите индианци продължаваха бавно да яздят, аз препуснах в галоп към река Салвия. Намерих въпросното място. Все още там лежат непогребани шестте застреляни бледолики, чиито тела са разкъсани от лешоядите. Защо не сте обърнали внимание на труповете им? Те непременно щяха да ви подскажат, че именно кървавите индианци са убийците, а не шошоните, чиито бели спътници са били избити край реката.

— Уф! Те още ли лежат там?

— Да. Затова днес дойдох при теб. Ти си вдигнал бойната секира срещу шошоните и те сигурно ще ви потърсят сметка за невинните техни другари, убити тук на кола на мъченията. Но аз съм приятел и брат на всички червенокожи мъже и искам да възстановя мира между вас. Изпрати още утре в ранни зори доверени хора с отлично зрение да отидат до Салвия! Когато се върнат и ти кажат, че са видели труповете на убитите бледолики, ти ще имаш вече доказателство, че шошоните са невинни, а кървавите индианци — виновни.

— Уф, уф, вярно е.

— Да, вярно е. Казах ти как е било. Хау!

— А какво ще прави в това време Винету, прочутият вожд на апачите, докато чакам пратениците да се върнат?

— Би трябвало да премълча, но все пак ще ти кажа, за да разбереш, че съм искрен. Ще отида при шошоните и ще ги доведа. Признаеш ли невинността им и предложиш ли им обезщетение за техните четирима мъртъвци, аз ще се застъпя за теб. Но не го ли направиш, те ще връхлетят с далеч повече от хиляда души. Ала и в двата случая кървавите индианци ще си получат справедливото наказание. Винету, вождът на апачите каза. Хау!

Едва изрекъл последната дума, потвърждаваща непоклатимата му решителност, и в следващия миг той вече беше изчезнал. Кикатсът остана минута-две ням и неподвижен, загледан след него в тъмната нощ. Вестта, донесена му от Винету, бе за него също тъй неочаквана, както и изненадващото появяване на апача. Какъв прекрасен, ненадминат човек беше моят Винету! След малко Яконпи Топа бавно се извърна към мен и ме попита:

— Какво ще каже Поразяващата ръка за всичко това?

— Никога не се съмнявам в нещо, което твърди Винету.

— У ф! Но това би означавало, че убийците са тук, в собствения ми лагер, така ли?

— Точно така!

— И не бива да ги наказвам, преди да са се завърнали моите пратеници?

— Да, и трябва да внимаваш толкова повече да не заподозрат нещо, защото иначе ще офейкат.

— Да не би да трябва да се отнасям приятелски към тях?

— Приятелски и сериозно, както подобава на съюзници.

— Ами ако Пете-е поиска смъртта ти?

— Тогава ще се позовеш на съвета.

— Вождът на кървавите индианци ще се стреми да ускори събирането му.

— Ако кажеш каквото е необходимо на воините, влизащи в състава му, те ще вземат единствено онова решение, което ти смяташ за добро.

— Уф! Душата ми е в голяма тревога, защото, ако се случи нещо лошо, Винету сигурно ще ми потърси сметка.

— Това е вярно, но все пак няма за какво да се безпокоиш, понеже знам, че кървавите индианци нищо не могат да ми направят.

— Незабавно ще свикам най-възрастните и знатни мои воини, за да им съобщя, че тук е идвал Винету, и да им предам думите му.

— Направи го, но нека внимават да не би кървавите индианци да надушат нещо.

— Непременно ще им го втълпя. Ела!

Ние се отдалечихме от мястото, което се оказа предопределено именно на него да се проведе този толкова важен разговор. Вождът си отиде в неговата колиба, а аз — в моята, където спътниците ми веднага ме попитаха къде съм се забавил тъй дълго. Как се смаяха само и колко се зарадваха, щом чуха, че съм говорил с Винету! Разказах им какво ми беше съобщил. Когато свърших, Карпио се обади:

— Винаги излизам прав.

— Какво имаш предвид този път? — попитах го.

— Ами много просто. Убийците са кървавите индианци, а досега хората са мислили, че са били шошоните.

— Е, и?

— Е, и? И питаш още! Всъщност няма какво да се пита. Тук пак са се подвизавали няколко разсеяни типове и в своята лекомисленост така са объркали нещата, че няма накъде повече.

— Аха! Но този път разсеяните хора са били индианци, тоест първобитни хора, драги Карпио. А нали ти твърдеше, че тъкмо те никога не можели да бъдат разсеяни!