Коледа

— Тъй мислех отначало. Но понеже тази работа се оказа далеч по-важна, отколкото предполагах, не е изключено да пристигне и лично старият вожд Ават Ния, макар че има вече седемдесет зими зад гърба си.

— Какво ли ще е поведението му?

— Ако признаеш извършената от теб неправда и му предложиш обезщетение за неговите хора, които са умрели при вас на кола на мъченията, след застъпничеството на вожда на апачите Ават Ния навярно ще бъде склонен да се помири с теб. Но не проявиш ли такава готовност, сигурно ще се стигне до кървава битка, в която могат да загинат повече от половината твои хора.

— Уф!

— Да, знам какво говоря. Помисли само, че Винету ще бъде на страната на шошоните! Неговата хитрост и изкуството му да води хората си към победа струват колкото стотици воини. Той умее да поставя на врага си такива клопки, каквито всеки друг би сметнал невъзможни и невероятни.

— Но това ще бъде само в твоя вреда.

— Защо?

— Ако Винету вземе участие във враждебни действия срещу нас, естествено и ние ще се отнасяме враждебно към теб, неговия приятел и брат.

— Pshaw!

— Уф! Ти се смееш? Да не мислиш, че ще ни е невъзможно?

— О, напротив! Но няма да е разумно от ваша страна, защото Тогава Винету ще ви потърси най-строга сметка. Впрочем сега съвсем не му е времето за това.

— Да, защото до деня на съвета ми даде дума да не предприемаш нищо против волята ми. А после пак ще те вържем с ремъци, така че няма да ти е възможно да избягаш при шошоните и да ни навредиш.

— Не можем отсега да говорим за онова, което ще стане след съвещанието. За кикатсите винаги ще е добре, ако са в приятелски отношения както с Олд Шетърхенд, тъй и с Винету. Знам, че и самият ти си убеден в това. Не е необходимо да го потвърждаваш.

— Уф! Олд Шетърхенд говори с твърде голяма увереност.

— О, не! Ние сме приятели на всички червенокожи мъже, които не се отнасят враждебно към нас. А вие винаги сте могли да се смятате за наши особено добри приятели и съюзници.

— Ще пожелае ли Олд Шетърхенд да ни го докаже?

— Защо не? Има индианци, които винаги са били ваши смъртни врагове…

— Дакотите.

— Да, дакотите. Вашето племе е от големия народ на сиусите, а и те са също част от този народ. Следователно се родеете, но въпреки това постоянно воювате помежду си толкова непримиримо, че винаги трябва да сте готови да грабнете оръжията си и да се биете срещу тях. Но ето че цял свят знае от кого се боят най-много сиусите. Естествено знаеш го и ти, нали?

— Да. От Поразяващата ръка и Винету.

— Правилно! Само ние двамата сме нанесли, особено на сиусите оглаласи, повече вреда, отколкото всичките воини на племето ти, взети заедно. Едва ли е необходимо да ти го казвам. Е, не сме ли тогава вашите най-добри съюзници?

— Уф!

— Колко често дакотите са искали да тръгнат на боен поход срещу вас и тъкмо тогава сме се появявали ние и сме отвличали вниманието им върху нашите следи. Не е ли вярно?

— Вярно е.

— И значи можете да гледате на такива приятели като на врагове?

— У ф! — беше смутеният му отговор.

— Ти си умен и храбър воин и сигурно ще разбереш кое ще е полезно за вас и кое ще е вредно, тъй че не е необходимо да ти говоря повече за взаимовръзката между тези неща. Снощи разговаря ли с твоите възрастни воини?

— Да.

— Значи знаят какво ти е казал Винету?

— Знаят го не само те, ами и всички останали воини.

— А-а, тогава ти си споделил тайния ни разговор с всички, така ли?

— Да.

— Защо?

— Всички трябваше да го знаят, за да бъдат нащрек. Налага се кървавите индианци да бъдат зорко наблюдавани, понеже, ако се окаже, че наистина те са убийците, ще ги пленим до един.

— Но размисли само — колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е и опасността някой да им издаде подозренията ви — било с някоя непредпазлива постъпка, било само с някоя неволна гримаса.

— Най-строго съм им наредил да бъдат предпазливи.

— Подобна заповед не е лесно изпълнима. Ще ми отговориш ли на един въпрос, който е извънредно важен за мен?

— Ако няма да ми навреди — да.

— Ти знаеш, че съм пратеник на онази жена, на която си наредил да занесат писмото. Трябва да говоря с нейния мъж На-на-по. Къде е той?

— Оставихме го у дома, в лагера на нашето племе.

— Не ме ли мамиш?

— Казвам ти истината. Или Поразяващата ръка ме мисли за толкова непредпазлив човек, че да помъкна със себе си по време на бойния ни поход един пленник, за чиято охрана са необходими неколцина воини?

— Не. Надявам се да мога да го видя.

— Поразяващата ръка ще го види и ще разговаря с него.

— И не само това. Ще поискам от тебе и свободата му.

— Срещу споменатите пушки ли?

— Не. Тъй като се оказа, че той няма никаква вина за смъртта на хората ти, не можеш да искаш откуп от него. Дори ще трябва да му върнеш всичко, каквото сте му отнели. И кожите също.

— Уф! Олд Шетърхенд се държи така, сякаш не аз, а той е вожд на кикатсите.

— Аз съм само твой приятел и от теб не искам нищо друго, освен справедливост. Аха, ей го там и Пете-е! Той те видя и както изглежда, желае да разговаря с теб.

— Да, идва насам. Сърцето ми се противи да бъда любезен с това куче. Ти ще останеш ли при мен?