Коледа

И преди обед и по обед вождът никакъв не се мерна. За да разсеем скуката, ние се разхождахме из лагера и навсякъде хората ни посрещаха добре. Едва ли е необходимо да уверявам читателите, че мислите на всички бяха насочени към предстоящия двубой. В бивака цареше необикновено вълнение.

Не можеше да се предвиди кой ще е победителят и кой — победеният. Понеже враните ми пожелаваха победата, те много съжаляваха, че Пете-е имаше правото да определя оръжията и начина на провеждане на схватката. От само себе си се разбираше, че той щеше да направи избора в своя полза. Червенокожите бяха на мнение, че дори и да бях десет пъти Олд Шетърхенд, пак си оставах бледолик и не можех да се меря с тях нито по ловкост в употребата на индианските оръжия, нито в техния начин на водене на подобни двубои, защото те още от ранна възраст буквално се „срастваха“ с лъка, стрелите, ножа и томахока.

Всички тези размисли бяха създали в лагера напрегнато очакване, което ставаше толкова по-голямо и по-мъчително, колкото повече се бавеше Пете-е да огласи условията си. Що се отнася лично до мен, то моето сърце изобщо не ускори обичайния си пулс. Винету ме беше учил да боравя с всички индиански оръжия. Повече едва ли е необходимо да казвам. Винаги беше давал добра оценка на уменията ми да си служа с тях, така че и през ум не ми минаваше да се боя от който и да било индианец. Мисълта ми беше бистра, погледът — ясен, а настроението ми си оставаше ведро. Това хладнокръвие, което нищо не бе в състояние да смути, неведнъж ми е осигурявало превъзходство над моите противници. И до ден-днешен то не ме е напуснало. Просто нищо не може да ме накара да изгубя самообладание.

Часът на двубоя наближаваше и полека-лека индианците започнаха да се отправят към определеното за схватката място. Тогава най-сетне при мен дойде Яконпи Топа. Той беше ходил при Пете-е и вече можеше да ми съобщи условията му. Те бяха следните.

Тъй като ние бяхме трима — а именно аз, Карпио и Рост — схватката щеше да премине в три части. Ако ме убиеха, другите двама щяха да продължат двубоя. Паднеше ли убит Пете-е, бяха определени други двама от кървавите индианци, които щяха да заемат мястото му. Първата част щеше да се състои в юмручен бой и душене, при което противниците щяха да бъдат вързани за едно дърво. Втората част бе близък бой с томахоки, а третата — двубой с по два томахока от известно разстояние.

За схватката, когато щяхме да сме вързани за дървото, се предвиждаше следната подготовка: на определеното за тази цел място се издигаха няколко отделно растящи дебели дървета. Щяхме да застанем от двете страни на едното от тях с лице един към друг и щяха да ни вържат така, че ремъците да минават горе под мишниците ни, а долу — през кръста. Нямаше да имаме никакви оръжия. Трябваше да се победи противника само с ръце. Пете-е го беше измислил така, защото беше убеден, че с неговата огромна физическа сила ще му е лесно да ме сграбчи за гърлото и да ме удуши или пък да ме притисне в ствола и да ме смачка. Ръцете ни щяха да са свободни. Ако ме обгърнеше с лапите си заедно с дървото, можеше да използва цялата си мощ. Но още в мига, когато прозрях намеренията му, аз вече знаех, че нямаше да успее да ми направи нищо. Просто не беше сложил в сметката моя прочут юмручен удар.

Навярно и томахоките беше избрал, защото си мислеше, че ме превъзхожда в употребата на това оръжие. Но Винету бе майстор във всички тънкости на използването му и беше продължил да ме обучава, докато ги усвоих много добре.

Ако можеше нещо да ме разтревожи, то това беше обстоятелството, че от дълго време не бях хващал в ръка индианска секира и бях изгубил добрата си форма. След като противно на очакванията на вожда на кикатсите посрещнах условията на двубоя съвсем спокойно, той не се сдържа и ме попита:

— Поразяващата ръка нищо не казва. Не е ли разтревожен за себе си?

— Не — усмихнах се аз.

— Като бледолик ти не си тъй сръчен в използването на томахока.

— Pshaw! Пете-е може да се учи от мен.

— Уф! Не се ли лъжеш?

— Не. Но не бива да имам някое лошо оръжие.

— Воините на упсароките желаят да видят Олд Шетърхенд победител. Затова ще получиш двата най-хубави томахока, с които разполага племето ни. Знаеш ли какви са качествата на една хубава бойна секира?

— Да. Дръжката й трябва да тежи точно толкова, колкото и нейната плоска част, а същевременно да е и три пъти по-дълга от острието. Вярно ли е?

— Да. Само когато тежестта и дължината са съобразени по този начин, хвърленият томахок може да опише онези изненадващи дъги, които могат да заблудят неприятеля. Както чувам, Поразяващата ръка добре е запознат с правилните съотношения между отделните части на секирата. Ако и умее да борави с нея също тъй добре, той може да отърве живота си. Кога за последен път си се бил с такова оръжие? Отдавна ли е било?

— Да.

— Тогава ще му разреша бързо да направи няколко опита, без някой да го забележи.

— Къде?

— Нека вземе коня си и да ме придружи.