Коледа

Щом се смрачи, запалихме огън пред колибата и седнахме на открито. Никой от обикновените червенокожи воини не се осмели да ни досажда. Малко по-късно при нас дойде само вождът, за да ни попита желаем ли нещо. Помолих го да ми разреши да се промъкна тайно до колибата на другите бели пленници, за да ги подслушам, а когато ме попита за причината, аз му отговорих:

— Те са врагове на всички честни червенокожи и бледолики воини. Често са обирали хора и са убивали. От тях може да се очаква да извършат най-големи престъпления и вероятно в момента си блъскат главите по какъв начин да избягат. Ако чуя нещо подобно, незабавно ще ти го съобщя.

— Добре, когато останат да горят само огньовете на постовете и край колибата на белите стане тъмно, нека тогава Олд Шетърхенд се опита да чуе нещо от разговора им.

Изчаках да настъпи споменатото от вожда време. Най-сетне останаха да горят само няколко огъня около лагера, а вътре в него се възцари тъмнина. Внимателно се промъкнах до колибата, където лежаха вързани Корнър, Шепард, Егли и Лахнер. Пред нея седеше един пазач. Той беше предупреден за намеренията ми и не ми попречи. Едва ли можеше да се очаква, че пленниците ще мълчат заради него, понеже във всеки случай той не владееше английски дотам, че да долавя и разбира всяка дума. Опипвайки безшумно с ръце, скоро намерих ниско до земята един достатъчно голям отвор, за да провра в него главата си.

Пленниците не спяха. Все още разговаряха, но така, че само от време на време долавях по някоя и друга дума. А и онова, което чух, не беше от особено значение за мен. Така лежах може би около час, без да науча нищо друго, освен че Корнър изпитвал болки от врязалите се в месата му ремъци и че проповедникът чувствал голяма нужда от емфието си, което му бяха взели. Вече се канех да се оттегля, когато чух стария Лахнер да казва:

— Нямате си представа колко ме е яд, че се случи така. Всичко бяхме скроили тъй чудесно! Вярно, че този глупав хлапак, дето се нарича мой племенник, щеше неминуемо да загине, защото щяхме да го принудим да вади златните проби от дълбоката ледена вода, а туй и дяволът не може да го издържи. Но хич нямаше да е жалко за него. Та нали затова го взех със себе си! Ако резултатите от пробите се окажеха добри, по-късно щях да докарам машини. Дяволите да го вземат! Но дано да успеем по начина, който преди малко обсъждах…

— Мълчете, нито дума повече — прекъсна го Егли. — Такива неща се говорят само шепнешком, защото онзи червенокож негодник отвън като нищо може да долови някоя дума, която да събуди подозренията му. А сега нека видим дали ще можем да поспим в тази мизерна дупка!

Вътре в колибата всичко утихна и аз се отдалечих. Значи все пак Лахнер беше узнал от Корнър и Шепард, че ще трябва да се гмуркат в потока. И този стар грешник се бе оказал толкова безсъвестен човек, че бе помъкнал със себе си Карпио именно за постигане на въпросната цел. Съобщих на вожда, че пленниците действително мислят за бягство, но не съм успял да науча подробности. И тъй като нямах особено доверие на кървавите индианци, помолих го да нареди на своите постове през нощта да си държат очите отворени. Той не само обеща да го стори, а дори ме подкани и аз да участвам в обиколката на лагера и сам да дам съответните указания на пазачите.

Малко встрани от източния край на бивака ни кървавите индианци бяха построили своите колиби от клони и шума. Насочихме се първо към тази страна, за да дадем напътствия на застаналите на пост кикатси. После се спуснахме покрай северната му страна, където недалеч от първите колиби течеше тясно поточе, от което упсароките черпеха необходимата им вода. Там гореше само един огън. След като се отдалечихме от него дотолкова, че около нас стана почти съвсем тъмно, откъм поточето долових съвсем лек шум от плисък на вода. Спрях се и наострих слух. Шумът се повтори, но бе доловим само за моето ухо, защото бе толкова тих, че не беше възможно да привлече вниманието на вожда. Но на мен ми беше познат. Причинил го беше Винету. С него имахме уговорени различни сигнали, използвани според обстоятелствата.

Не биваше да отивам при него, поне не сам, защото бях обещал на Яконпи Топа да не напускам бивака без неговото разрешение. Дали трябваше да повикам Винету да дойде при нас? Докато все още размислях, а вождът учудено ми зададе въпроса защо съм се спрял, точно пред нас апачът изникна като че изпод земята.

— Уф! — изненадано възкликна кикатсът.

Аз сложих длан върху ръката му и го успокоих:

— Нека вождът на кикатсите не се плаши. Днес той ме взе под закрилата си, а сега пък той ще е под моя закрила. Това е Винету, прочутият вожд на апачите.

— Уф, уф! Винету…!

— Говори по-тихо, иначе е свършено с теб! Ще изслушаме какво има да ни казва Винету, а после пак ще се върнем в лагера. Повтарям, че няма от какво да се боиш, защото веднага ще уверя вожда на апачите, че съм напълно доволен от Яконпи Топа.