Коледа

„Олд Шетърхенд!“ Де да можех да докарам нещата дотам, че вместо с това име вождът да започне да се обръща към мен с думите „моят брат“! Къде ли бяха Рост и Карпио? Ами Корнър и неговите съучастници? Дали и Хилър беше тук? Особено последният въпрос имаше в момента за мен голямо значение. Хилър не беше убиец. Ако действително бе участвал в убийството на шестте врани, то сигурно го бе направил при самоотбрана. Ако се намираше в този бивак, тогава, каквато и участ да му отредеше съветът, аз бях твърдо решен да го освободя. В този момент не можех да предприема нищо. Трябваше просто най-търпеливо да изчакам и напълно спокоен, това и взех да правя, още повече че заедно с другите предимства бях извоювал едно друго много важно предимство от морално естество, съдържащо се в думите на Яконпи Топа, че съюзът с мен бил за предпочитане пред съюза със стотина кървави индианци.

Когато не след дълго той се върна в колибата, заедно с него дойдоха двама червенокожи, които сложиха на земята няколко продълговати предмета, увити в одеяла. Те ги сложиха на земята и после се отдалечиха. Вождът седна срещу мен и доста време ме оглежда с неприкрито внимание. Изглежда, изчакваше да подема разговора, ала аз добре знаех какво дължа както на себе си, тъй и на името си и мълчах. Затова той най-сетне започна с въпроса:

— Поразяващата ръка беше заедно с Винету, нали?

— Да — отвърнах аз.

— А къде се раздели с него?

— Едва ли е необходимо тепърва да го казвам на храбрия вожд на кикатсите, защото той несъмнено го е научил вече от кървавите индианци и от техните пленници.

— Уф! Олд Шетърхенд е прав. Къде ли се намира в момента вождът на апачите?

— Мислиш ли, че дори и да знаех, щях да ти го кажа, след като съм твой пленник?

— Не, нямаше. Апачът сигурно ще положи всички усилия да те освободи от плен, нали?

— Pshaw! Не се нуждая от помощта му, но навярно на теб би ти била необходима подкрепата му.

— Уф! На мен ли?

— Да.

— Поразяващата ръка никога не казва нещо, което не може да докаже. Готов съм да изслушам основанията за това твърдение.

— Много са прости. Ти имаш намерение да воюваш срещу шошоните и разполагаш с шестстотин души. На стоте кървави индианци още отсега не бива да имаш доверие. А шошоните могат да съберат над десет пъти по сто воини.

— Че нима са се събрали вече? Знаят ли шошоните за идването ни, знаят ли къде се намираме в момента?

— Мислиш ли, че не са изпратили съгледвачи?

— Те се изпращат само тогава, когато се знае, че някой е решил да воюва срещу теб.

— Шошоните не го ли знаят? Наистина ли вярваш, че такъв голям отряд от шестстотин воини може да мине през планините, без някой да ги забележи? Почти преди месец, далеч оттук, в градовете на бледоликите се разправяше, че враните се канят да потеглят на боен поход срещу змиите. Щом чак там са го узнали белите, нима смяташ, че и змиите не са недочули нещо за намеренията ви?

— Уф! — смутено възкликна вождът.

— Като нищо можеш да очакваш да ви посрещнат евентуално с повече от хиляда воини. Затова ти казах, че помощта на апача ще е по-необходима на теб, отколкото на мен.

— Но как ще ни помогне, след като е приятел на враговете ни!

— Също като мен и той е приятел на всички червенокожи мъже. Той остава техен приятел дори и когато са се скарали помежду си и враждуват. Винету с радост ще се съгласи да възстанови мира между вас и шошоните.

При тези думи Яконпи Топа протегна напред и двете си ръце в знак на пълно несъгласие и каза:

— Мир ли? Изровихме бойната секира, защото змиите убиха наши воини, а това злодеяние може да се изкупи само с кръв. Как може тогава да има мир между тях и нас? Дори срещу нас да се изправят и повече от десет пъти по сто шошони, ние пак няма да се изплашим от тях, понеже Вагаре Тай, военният вожд на тези хора, е едно младо псе, което още не знае да хапе.

— Не забравяй, че макар Ават Ния, върховният вожд на шошоните, да е принуден от своята възраст да си остане у дома, той несъмнено е дал на младия вожд своите съвети, предал му е много от собствения си опит.

— Каква полза от чужд опит, щом го нямаш в собствената си глава? А пък вожда на апачите ще посъветвам и докато трае бойният ни поход да остане онова, което е според собствените ти думи, а именно — приятел на всички червенокожи мъже. Ако застане на страната на шошоните, тоест срещу нас, той няма да е повече това, за което се представя, а ще стане наш враг и следователно не бива да очаква от нас пощада. Къде узна Олд Шетърхенд за предстоящата ни война с шошоните?

— Далеч долу в равнината, където са земите на бледоликите.

— А защо се е изкачил чак до тук?

— За да помогна на шошоните в борбата им срещу вас.

— Уф! — възкликна вождът повече учудено, отколкото гневно. — Поразяващата ръка ми го казва толкова откровено?

— Аз съм воин и ти си воин. И двамата сме твърде горди, за да си служим с лъжи.

— Уф! Поразяващата ръка говори много дръзко, но точно, затова трябва да го уважавам. Знае ли той защо изровихме бойната секира срещу шошоните?

За да не му кажа една неистина, отвърнах уклончиво: