Коледа

— Все още не съм се срещал с шошоните. Може би ще го науча от теб.

— Тези кучета застреляха шестима от воините ми.

— Дали е истина?

— Да. Нали и ти самият го чу преди малко от стария воин на кървавите индианци, който всичко е видял.

— Кой друг е бил свидетел на убийството?

— Само той и неколцина от хората му.

— Смяташ ли, че на него всичко може да му се вярва?

— Че защо да се усъмнявам в думите му?

— Всяко съмнение може да има най-различни основания. Този стар воин не ми прилича на човек, комуто можеш да имаш пълно доверие. Не е изключено да приписва на други хора собствените си деяния. Ти разследва ли случая?

— Не беше необходимо. Моите шестима воини бяха тръгнали да събират кожите от какви ли не животни, които бяхме натрупали и скрили на различни места. Най-напред открихме труповете им, а после намерихме и кожите при шошоните. Това доказателство не е ли достатъчно?

— Хмм! Колко бяха тези шошони?

— Четирима. Те умряха на кола на мъченията.

— Съвсем сами ли са били?

— Не. С тях е имало и един бледолик.

— Той не се ли казва Нана-по?

— Уф! Нима Поразяващата ръка го познава?

— Да. Но знам и други неща.

— Какви?

— Кожите, които сте намерили при шошоните, са тяхна собственост или пък са били на Нана-по, който ги е купил от тях. Не са били кожите, отнети от твоите шестима убити воини.

— Уф! — повторно възкликна той.

— Следователно твърде е възможно — продължих аз — вашите хора да не са били застреляни от шошоните и от Нана-по.

— Поразяващата ръка говори неразбираеми за мен неща.

— Ти си изпратил писмо до жената на Нана-по, нали?

— Да. И това ли знаеш?

— В писмото искаш за освобождаването на мъжа й до четири месеца да получиш толкова пушки, колкото дни има годината.

— Така е. Кой го е казал на Поразяващата ръка?

— Жената на Нана-по. Аз прочетох писмото ти и дойдох, за да поговоря с теб за тези пушки.

— Значи ти си пратеник на жената?

— Да.

— Уф, уф! Кой можеше да си го помисли, когато те доведоха тук като пленник! Готов съм да чуя какво има да ми казва Поразяващата ръка за пушките, които поисках.

Той ме погледна очаквателно в очите. Отговорих му с най-любезната си усмивка, а после и с думите:

— Убеден съм, че Яконпи Топа има голямо желание да узнае какво ще му кажа по този въпрос, но за съжаление съм принуден засега да го помоля за повече търпение.

— Защо?

— Когато става дума да се откупи пленник, първо трябва да се установи дали той е заслужил пленничеството си. Следователно се налага да ми разрешиш да проверя как стоят нещата.

— Уф! — възкликна той неодобрително.

— И във връзка с това да поговоря с Нана-по.

— Уф, уф!

— А сега чуй особено внимателно какво ще ти кажа: дори и в случай, че ти платя със споменатите пушки, ще ти платя само веднъж.

Върху последните пет думи наблегнах с по-особен тон. Вождът добре ме разбра, но все пак попита:

— Какво иска да каже Поразяващата ръка?

— Ще ти дам пушките едва в мига, когато ми бъде предаден и пленникът.

— Поразяващата ръка да не би да мисли, че ще го измамя?

— Мен сигурно няма да измамиш. Заедно с Нана-по е имало и други шестима бледолики. Къде са те?

— Не знам.

— Добре! Когато говоря за пушките, имам предвид само случая, че Нана-по действително се е провинил в нещо, което трябва да бъде откупено с исканите от теб оръжия. Вече споменах, че все още нищо не е доказано и тепърва е необходимо всичко да се провери. А сега следва и най-важното: към един пратеник трябва да се отнасяте като към свободен човек, но аз съм пленник. Следователно не мога да разговарям с теб за пушките, преди да сте ме освободили.

— Уф! — възкликна Яконпи Топа, безкрайно изненадан от този последен коз, който толкова неочаквано изиграх.

— Да — продължих аз, — ако вашият съвет не реши да ми върне свободата, то за пушките и дума не може да става. Хау!

Един индианец трябва да умее да прикрива чувствата си и Яконпи Топа също положи усилия да не издаде, че бе смутен от моето условие. За да се избави от смущението си, той си послужи с първата хрумнала му мисъл, която му се стори най-подходяща в случая:

— Олд Шетърхенд не бива да се оплаква. Вече го освободих от ремъците и макар да не мога да направя нищо против решението на съвета, все пак и по-нататък ще му докажа, че гледам на него като на пленник само на кървавите индианци.

Той отвори продълговатите вързопи. Вътре бяха пушките на Карпио, на Рост, Шепард, Корнър, Егли, както и на стария Лахнер. Освен това те съдържаха и другите им оръжия, а също и всички останали предмети, които им бяха отнети.

— Пленниците бяха предадени на нас, тъй че на първо време, докато съветът реши участта им, трябваше да получим и тяхната собственост — обясни ми вождът на кикатсите, — нека Поразяващата ръка вземе каквото му принадлежи. После ще решим дали ще има правото да го задържи, или не.

Естествено не чаках да ме подканят втори път. Зарадван, аз посегнах и взех вещите си. Още повече се засили убеждението ми, че нямаше да ни е особено трудно да се измъкнем оттук. След като затъкнах и напъхах всичко в колана и джобовете си, аз казах: