Коледа

Понеже беше студено, не седнах на земята, а започнах да се разхождам нагоре-надолу в меката трева. Може би измина около половин час, когато дочух някакви гласове, долитащи откъм отвъдния бряг. Събудих Винету. Ослушахме се. Явно беше индиански говор, ала не успяхме да разберем за кой диалект ставаше въпрос. На всяка цена трябваше да се прехвърлим отвъд, за да се промъкнем до червенокожите. Не беше изключена възможността да са и приятелски настроените към нас шошони. Но ако си имахме работа с кървавите индианци, бяхме принудени незабавно да се махнем оттук.

Тъй като при този студ не бе никак приятно да нагазим във водата до под мишниците, решихме да преминем потока на коне. За тази цел трябваше да потърсим някое удобно място доста по-нагоре срещу течението, за да не би отсреща да чуят шума от газенето на жребците ни във водата. Събудихме Рост и Карпио, втълпихме им в главите да кротуват и в никой случай да не се отдалечават от бивака, а после тихо поведохме конете за юздите, за да ги възседнем по-далеч, където нямаше да има опасност да ни чуят или забележат. След това яздихме още малко нататък и едва тогава ги накарахме да навлязат в потока и успешно се прехвърлихме на отвъдния бряг. Там вързахме животните за един храст и се запромъквахме близо до крайбрежния гъсталак в обратна посока, надолу по течението на потока. Тук трябва да отбележа, че не бяхме взели пушките си.

За наше нещастие бе толкова тъмно, че не беше възможно да виждаме стъпките от собствените си крака, иначе по многобройните налични отпечатъци непременно щяхме да забележим, че бивакът ни е вече открит.

След като се приближихме достатъчно, за да можем да разбираме разговарящите на висок глас червенокожи, спряхме и наострихме слух. Само трима или четирима водеха този разговор. Силните им гласове ни убедиха, че се чувстват в пълна безопасност. Мислеха си, че са съвсем сами край Потока на месото. Поне такова беше нашето предположение, но за съжаление това бе заблуждение, което щеше да ни струва скъпо. Именно този шумен разговор е имал за цел да приспи бдителността ни.

Легнахме на земята и пропълзяхме още по-близо. Разбирахме всяка дума, но изобщо не ни стана ясно от кое племе бяха тези хора, понеже те говореха едно през друго на всички възможни диалекти. Това обстоятелство най-сетне събуди у нас определени подозрения. Ако с тази езикова каша индианците се стремяха да прикрият племенната си принадлежност, те несъмнено предполагаха, че ще бъдат подслушвани. И ако това наистина бе така, значи знаеха за присъствието ни. Следователно трябваше да сме двойно по-предпазливи. Тъкмо се канех да споделя с Винету мислите си, когато той ме побутна и ми прошепна:

— В опасност сме. Нека моят брат Шарли незабавно се върне при спътниците ни, за да ги закриля, докато дойда и аз. Винету ще се крие тук около тези хитри мъже, докато разбере кои са и защо се преструват.

Поех обратно към нашите животни. Трябваше да оставя Илчи да чака Винету. Развързах моя Хататитла, метнах се на седлото и прекосих потока. На отсрещния бряг смуших коня да се спусне още малко надолу покрай водата, после пак слязох от него, за да го заведа безшумно до мястото, където преди това беше стоял спънат. Другите два коня спокойно пасяха наблизо, а Рост и Карпио си седяха на местата. Абсолютно по нищо не можеше да се предположи, че в този момент над главите ни е надвиснала някаква опасност.

— Случи ли се нещо? — попитах ги аз.

— Не, не — отговориха и двамата.

— И не чухте никакъв подозрителен шум?

— Не — отвърна Рост. А Карпио добави:

— Ела, седни при мен! Имам да ти съобщавам нещо.

— Какво?

— Нещо, което ще те зарадва. Само ела!

— Добре! Но преди това трябва да ви кажа, че тази местност не е толкова безопасна, както си мислехме. Говорете съвсем тихо! И така, какво имаш да ми съобщаваш, драги Карпио?

С тези думи аз седнах до него. Обаче едва се бях настанил и получих такъв удар по главата, че се проснах по гръб.

— Ши мотар хо тли! — успях само да извикам пронизително и изгубих съзнание.

На езика на апачите тези думи означават приблизително „Смъртта ми наближава!“, а това бе уговореният между мен и Винету вик, в случай че някой от нас изпадне в смъртна опасност. Той сигурно го беше чул и твърде вероятно на този зов за помощ трябваше да благодари, че не бе заловен и той.

Когато дойдох на себе си, въпреки тъмнината около мен различих куп хора. Неколцина от тях се бяха заловили да запалят огън. Почувствах, че ръцете и краката ми са вързани.

Скоро огънят се разгоря и на светлината му забелязах, че лежа между Шарана и Рост, които също бяха вързани. Намирахме се в самия край на храсталака. Пред нас в полукръг седяха индианци, а малко встрани имаше и други пленници, също бели, само че не беше възможно да различа лицата им. В тревата до Карпио съзрях моя Мечкоубиец, карабината „Хенри“, както и Сребърната пушка на Винету. Изглежда, все още никой не беше обърнал внимание на тези оръжия. Апачът не бе пленен, но карабината му не беше у него. Тъкмо си мислех колко жалко е това…