Коледа

Срещата ни с тези хора бе преминала по съвсем друг начин, отколкото си бяхме представяли. Бях искал само да спася Шарана, а по възможност и неговия чичо, но не и да започваме схватка. Въпреки всичко тя се беше състояла, и то за щастие без кръвопролитие. Разбира се, няколкото капки кръв от съвсем леката рана на коня не влизаха в сметката. Оставаше открит въпросът какво щяхме да предприемем. Хвърлих въпросителен поглед към Винету. Той безмълвно посочи оръжията на победените, а после и самите тях, при което тежко отпусна протегнатата си напред ръка с дланта надолу. Разбрах знака му и се обърнах към Рост и Карпио с думите:

— Тези тримата ще останат да лежат тук вързани. Чичо ти, Карпио, сигурно ще се върне и ще ги освободи. Ще вземем револверите им; но пушките и ножовете си могат да задържат.

— Защо да не вземем и тях — попита Рост.

— Защото така ще ги изправим пред гладна смърт. Няма да могат да си набавят месо. Ще разменим старата кранта срещу дорестия жребец и после тръгваме на път.

— Накъде? — попита Шарана, — Връщаме се у дома, нали?

— Какво наричаш у дома?

— И аз не знам. Ами ти къде живееш?

— Навсякъде и никъде.

— Нямаш ли постоянна работа? — Колко жалко! И защо?

— Защото не искам.

— Не искаш! — повтори той. — А аз клетникът, щях да съм доволен и от най-мизерната работа — Мислех си че си имаш някоя хубава служба и вчера тъкмо обяснявах на чичо си; че…

— … че си принуден да се скиташ тук из Дивия запад, докато аз в родината сигурно съм получил някоя много хубава служба — побързах да се намеся.

— Това… да, тъй казах. Но, Сафо, ти откъде го знаеш?

— От теб самия

— Как е възможно? Не те разбирам.

— Докато изговаряше тези думи, аз и Винету бяхме зад теб в храсталака! Подслушвахме ви.

— Но…. но, драги Сафо, та това е точно така, както са описани тези неща в индианските книги.

— И както още по-реално и осезаемо може да се преживее в самия Див запад. Затова ще си поговорим повече, когато имаме време.

— Значи си станал истински уестман?

— Да.

— Колко хубаво! Ами как ти хрумна безумно смелата мисъл да газиш тук до колене в кръвта на червенокожата раса? Ти беше иначе толкова добър и състрадателен човек.

— Нека първо те успокоя, че не газя до колене в кръвта на червенокожите. Напротив известен съм като приятел на индианците. Освен това ще отбележа, че уестманът е само част от мен. Имам и още няколко други професии.

— Слушай, ти си станал голяма загадка за мен! Изглежда си обгърнат от куп тайни.

— Може би е обратното — тайните не са около мен мен или по-скоро в джобовете ми. Например в десния джоб на ловната си дреха имам нещо, което е свързано с теб. Това познато ли ти е?

С тези думи му подадох намерените предишния ден в мъха шпори. Той ги огледа и каза:

— Да, познати са ми. Как попаднаха у теб?

— Намерих ги в гората съвсем близо до вашия бивак.

— Там ли? Значи все пак съм имал право.

— За какво!

… Ами като твърдях онова, което чичо ми не желаеше да повярва. Това са неговите шпори.

— Не са ли твоите?

— Все ще мога да различа моите шпори от чичовите. Моите ги бях свалил, защото хълбоците на коня ми са много чувствителни и все го гъделичкам. Дадох ги на чичо си, за да ги пази. Били са му добре дошли и ги е сложил на ботушите си, понеже беше загубил своите шпори.

— Драги Каприо, дали пак нещо не объркваш?

— Да обърквам ли? Но, моля те, как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Нали ме познаваш от по-рано и сигурно знаеш, че подобни необясними неща са ми напълно чужди. Без никаква надменност мога да се похваля, че никога през целия си живот не съм допуснал каквото и да било объркване на едно с друго. При мен всичко си върви по своя правилен безпогрешен път. Може би дори съм прекалено логичен за този живот и затова все още доникъде не съм я докарал. Но за съжаление съдбата тъкмо мен е избрала непрекъснато да страдам от разсеяността на околните. Където и да отида, все ще се намери някой, който ще вземе да обърка нещо. Даже и ти не правиш изключение!

— Аз ли? — учудено попитах. — Спомняш ли си някой път така да съм се заблудил?

— И то как! И от това пострада моята чест, но на времето си замълчах и поех всичко върху себе си, само и само да не те обидя.

— Я ми разкажи!

— Спомняш ли си за нашето пренощуване във фалкенау при ханджията францел?

— Да.

— Тогава ти беше пушил силни пури и не беше ял нищо. Навярно към всичко това се прибави и макар и лекото опиване с вино. Накратко, вечерта ти не можа да хапнеш нищо и посред нощ те обзе такъв вълчи глад, че изяде един цял голям сладкиш. Така се натъпка и на сутринта ти беше толкова лошо на стомаха, че едва успяваше да се задържиш седнал в шейната. Естествено хората забелязаха липсата на сладкиша и тъй като е невъзможно човек с болен стомах да излапа такъв огромен сладкиш, подозрението падна върху мен и аз трябваше да го понеса с безмълвна преданост. Сега убеден ли си, драги Сафо, как стоят нещата?

Клети, клети Карпио! Значи чак дотам беше стигнал вече! Трябваше да положа големи усилия да забия поглед в земята като човек, който осъзнава вината си. След малко отговорих: