Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Когато Билбо надникна през отвора, Смог изглеждаше дълбоко заспал — нито излъчваше светлина, нито издаваше звук — и ако не бяха тънките струйки пара над ноздрите му, можеше да се помисли, че е мъртъв. Билбо тъкмо се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж забеляза, че изпод спуснатия клепач на лявото око на Смог се промъква тънък червен лъч светлина. Значи той само се правеше на заспал, а всъщност наблюдаваше входа на тунела! Билбо бързо се дръпна назад и с признателност докосна вълшебния пръстен. Тогава Смог заговори:

— Е, крадецо! Усетих те по миризмата! Чувам и дишането ти! Хайде, приближи се! И пак си вземи нещичко — както виждаш, има в излишък!

Но Билбо не беше толкова наивен и все пак познаваше донякъде природата на драконите, така че, ако Смог се бе надявал толкова лесно да го подмами наблизо, навярно остана разочарован.

— Не, благодаря ти, о, Смог Страховити! — отвърна хобитът. — Не съм дошъл за подаръци. Дойдох само да видя наистина ли си тъй величествен, както се говори в приказките, защото не им вярвах.

— А сега вярваш ли им? — попита драконът, поласкан донякъде, макар и да не приемаше за истина нито дума от казаното.

— Да си призная, песните и приказките не казват истината дори и наполовина, о Смог, най-велики и най-големи от всички дракони — отвърна Билбо.

— Обноските ти са твърде изискани за обикновен крадец и лъжец — рече драконът. — И, както виждам, моето име ти е известно, а аз не си спомням да съм те надушвал преди. Кой си и откъде идваш, ако мога да попитам?

— Можеш, разбира се! Аз идвам изпод Хълма и пътят ми минаваше ту под хълмове, тук над хълмове, а понякога и по въздуха. Аз съм онзи, що крачи невидим.

— Всичко това го вярвам — рече Смог, — но то не може да ти бъде име.

— Аз съм следотърсач, паяжиносекач и жилеща мушица. Избраха ме заради щастливата цифра.

— Прекрасни наименования! — подигравателно рече драконът. — Но щастливите цифри невинаги носят щастие.

— Аз съм онзи, що погребва приятелите си живи, удавя ги, а сетне пак ги вади живи от водата.

— Това вече малко понамирисва на измислица — присмя се Смог.

— Аз съм приятел на мечките, гост на орлите, Пръстенопритежател, Късметоносач и Буреездач — продължи да изброява достойнствата си Билбо, доволен, че е успял да съчини такава сложна гатанка.

— Добре, добре! — рече Смог. — Само не преувеличавай много.

Ето как трябва да се разговаря с дракони, ако не искаш (от благоразумие) да откриеш истинското си име, но и не искаш (пак от благоразумие) да ги ядосаш, като им откажеш направо. Никой дракон не може да устои на удоволствието от такъв гатанкоподобен разговор, а докато той се мъчи да проумее какво му говориш, ти печелиш време. Всъщност Смог не разбра разказа на Билбо (който, смятам, за вас е бил напълно ясен, тъй като сте участвали заедно с хобита във всичките му приключения досега), но си мислеше, че го е разбрал, и взе да се киска ехидно.

— Още снощи си го помислих — рече си Смог. — Езерните хора, да, тези жалки търговчета са намислили да ми скроят някакъв подъл номер. Да, това са само Езерните хора или пък аз не съм дракон, а нищожен гущер. Не бях минавал надолу цяла вечност, но скоро ще ги споходя!

А гласно Смог каза:

— Добре, добре, о, Буреездачо! Може би Буре се е наричало понито ти, а може би и не, но във всеки случай беше доста охранено. Ти, както казваш, си невидим, но то не беше. Да не забравя да ти кажа, че снощи изядох шест понита, а останалите ще заловя и изям в най-близко време. Като отплата за прекрасната гощавка ще ти дам за твое добро един съвет: с джуджетата другарувай, колкото можеш по-малко.

— С джуджетата ли? — престори се на изненадан Билбо.

— Хайде, хайде, и ти си намерил пред кого да хитруваш! — смъмри го Смог. — Никой по-добре от мен не познава миризмата (и вкуса) на джуджетата. Нима смяташ, че мога да изям пони, яздено от джудже, без да разбера това? Във всеки случай ти ще стигнеш до лош край, щом дружиш с такива приятели, Крадецо Буреездач! Не бих имал нищо против, като се върнеш при тях, да им предадеш какво съм ти казал. — Смог обаче премълча, че надушва една непозната миризма — хобитовата миризма, която силно събуждаше любопитството му и го озадачаваше. — Сигурно че са те възнаградили добре за чашата, която открадна снощи, нали? — продължи драконът. — Хайде, кажи каква награда получи? Никаква ли? Впрочем това е присъщо на нрава им. Не се съмнявам, че те се спотайват отвън, а теб изпращат да вършиш опасната работа и да задигаш каквото можеш, докато аз спя. И са обещали да ти дадат достоен дял, нали? Не им вярвай! Знай, че ще те излъжат, затова бъди благодарен, ако изобщо успееш да се измъкнеш жив оттука.