Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

В близост до дупката на господин Бегинс не живееха вълци, но той добре познаваше воя им, защото беше чел описания за него в приказките. Освен това един от по-възрастните му братовчеди (по линия на рода Тук), който беше пътувал много, имаше обичай да наподобява вой на вълци, за да плаши Билбо. Но вълчият вой в гората при лунна светлина дойде много на Билбо. Дори и вълшебните пръстени не могат да те спасят от вълци — особено от ония кръвожадни глутници, дето живеят из неприветливите, гъмжащи от гоблини планини, отвъд Покрайнините на Пущинака, откъдето започва неизвестното. Тези вълци имат по-остро обоняние и от гоблините, пък и не е нужно да те видят, за да те схрускат.

— Ами сега какво ще правим! — извика Билбо. — Избягахме от гоблините, за да ни спипат вълците — добави той и думите му станаха пословични, с тази разлика, че като изпаднем в подобно затруднено положение, сега ние казваме: „От трън, та на глог“.

— Бързо горе по дърветата! — изкомандва Гандалф и всички хукнаха към дърветата, които растяха около горската поляна, като търсеха сред тях по-нискоклонести или пък по-тънки, за да се покатерят по-лесно. Досещате се сигурно, че те сториха това с възможно най-голяма бързина и се изкатериха толкова високо, колкото можеха да издържат клоните. И навярно щяхте да се разсмеете (от безопасно разстояние, разбира се), ако бяхте видели джуджетата — така, както бяха накацали по дърветата с развети бради, те приличаха на някакви вдетинени старци, които си играят като малки момченца. Фили и Кили бяха на върха на една висока борика, която приличаше на огромна новогодишна елха. Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин се бяха настанили удобно на голям бор, чиито клони бяха разположени на равно разстояние един от друг и стърчаха като спици на колело. Бифур, Бофур, Бомбур и Торин се намираха на друг бор. Дуалин и Балин се бяха покатерили на една висока и стройна ела с редки клони и търсеха сред зеленината на върха й удобно място за сядане. Гандалф, много по-висок от своите спътници, беше намерил дърво, по което останалите не биха могли да се изкачат — голям бор в самия край на горската поляна. Той беше напълно скрит в клоните, но когато надничаше иззад тях, очите му проблясваха на лунната светлина.

Ами Билбо? Той не можеше да се покатери на никое дърво и притичваше от един ствол до друг, като заек, загубил дупката си, когато кучето е вече по петите му.

— Ти пак забрави разбойника! — рече Нори на Дори, като погледна надолу.

— Не мога вечно да нося разбойници на гърба си! — отвърна Дори. — И надолу по тунели, и нагоре по дървета! Ти за какъв ме смяташ? За носач ли?

— Те ще го изядат, ако не направим нещо — заяви Торин. Сега вече воят долиташе от всички посоки и все повече се приближаваше. Дори! — подвикна той, защото Дори беше седнал най-ниско на най-удобното за изкачване дърво. — Бързо помогни на господин Бегинс да се качи!

Макар и да обичаше Да мърмори, Дори всъщност беше много добро джудже. Той се спусна до най-долния клон и протегна ръка доколкото можеше, но горкият Билбо не успя да я стигне. Тогава Дори слезе от дървото и помогна на хобита да се покатери и седне на гърба му.

Тъкмо в този миг вълците изскочиха с вой на горската поляна. И изведнъж стотици очи се впериха в Дори и Билбо. Но Дори не изостави Билбо. Той изчака хобитът да се прехвърли от раменете му върху клоните и чак тогава подскочи нагоре и самият той. И точно навреме! Защото тъкмо в мига, когато подскачаше, един вълк понечи да захапе наметката му и едва не я докопа. Само след минута цялата глутница се събра около дървото, заскимтя и един по един вълците взеха да се хвърлят нагоре по ствола със святкащи очи и провиснали езици.

За щастие дори и кръвожадните вълци, които живеят отвъд Покрайнините на Пущинака, не могат да се катерят по дърветата. За известно време пътешествениците бяха в безопасност. Имаха късмет и с времето — беше топло и не духаше никакъв вятър. Наистина дори и в хубаво време дърветата не са особено удобни, ако трябва да седиш дълго на тях, но представете си какво би било при студ и вятър, е дебнещи отвсякъде вълци.

Очевидно тази горска поляна служеше за сборище на вълците. И те продължаваха да прииждат. Поставиха пазачи под дървото, на което бяха Дори и Билбо, и се впуснаха да душат наоколо. След като помирисаха всички дървета, на които имаше някой, и поставиха при всяко по един пазач, останалите вълци (трябва да бяха стотици) отидоха сред поляната и се разположиха в широк кръг. В центъра на кръга застана голям сив вълк, който заговори на другите на техния отвратителен вълчи език. Гандалф познаваше този език. Билбо не го разбираше, но целият разговор му звучеше страшно, сякаш се отнасяше само за жестоки и зли дела — а всъщност такъв и беше. От време на време всички вълци от кръга отговаряха в един глас на сивия си главатар и тогава се надигаше такава страховита глъчка, че едва не събаряше хобита от боровото му дърво.