Той се понесе във въздуха и в същия миг двама от стражите му излетяха след него от двете съседни скали. Птиците закръжиха по небето и се вгледаха в сборището на вълците, което от висините изглеждаше като мъничко петънце. Царя на орлите от Мъгливите планини имаше очи, които можеха да гледат слънцето, без да мигнат, и дори при лунна светлина да съзират от километър височина заек, който бяга по земята. Така че, макар и да не виждаше скритите в дърветата пътешественици, той забелязваше суматохата сред вълците и мъничките огнени проблясъци и чуваше воя и скимтенето, които се носеха приглушено някъде далеч отдолу. Виждаше и осветяваните от луната копия и шлемове на гоблините, докато дългите редици на този зъл народ изпълзяваха от портата надолу по хълмовете и се виеха към гората.
Общо взето, орлите не са благонравни птици. Сред тях се срещат и страхливи, и жестоки. Но древната порода орли от северните планини бяха птици на птиците — горди, силни и благородни. Те не обичаха гоблините и не се бояха от тях. Зърнеха ли ги (а това ставаше рядко, защото орлите не обичат да ядат подобни същества), те се стрелваха към тях и сред вой и писъци и ги подкарваха обратно към пещерите им. По този начин слагаха край на поразиите, които те вършеха. Гоблините мразеха орлите и се страхуваха от тях, но не можеха да достигат разположените им във висините гнезда, нито да ги прогонят от планините.
Царя на орлите тази вечер гореше от любопитство да разбере какво злочинство се готви; затова той призова своите стражи при себе си и всички заедно полетяха от планините. Едрите птици закръжиха бавно надолу и надолу към сборището на вълците и гоблините.
И тъкмо навреме! Защото там ставаха страшни неща. Пламналите вълци се бяха разбягали из гората и я бяха подпалили на няколко места. Беше средата на лятото и в тази източна част на планините отдавна не бе валял дъжд. Пожълтялата орлова папрат, изпокършените клони, дебелият килим от борови иглички и изсъхналите тук и там дървета — всичко това скоро се обви в пламъци. Цялата горска поляна бе опасана от огнена стихия. Но вълците пазачи не напускаха поста си при дърветата. Разлютени и озверени, те скачаха и виеха около стволовете с изплезени езици и проклинаха джуджетата, а очите им святкаха — червени и свирепи като самите пламъци.
И изведнъж с крясъци дотърчаха гоблините. Те си бяха помислили, че се води битка с дърварите, но скоро разбраха какво всъщност се бе случило. Някои от тях седнаха на земята и се разсмяха. Други размахаха копията си и задумкаха с тях по щитовете. Гоблините не се страхуваха от огън и бързо скроиха план, който им се струваше много забавен.
Едни от тях събраха вълците накуп. Други струпаха орлова папрат и съчки под дърветата. Трети се разтичаха наоколо и взеха да тъпчат и да газят, да газят и да тъпчат, докато угасиха почти всички пламъци — всички освен онези, които бяха близо до дърветата с пътешествениците. Те подсилиха тези пламъци с листа, сухи клонки и орлова папрат. Скоро обръч от дим и огън обгърна джуджетата — обръч, който гоблините не оставяха да се разпространи навън; и той бавно се стесняваше, докато подскачащите пламъци ближеха горивото, струпано под дърветата.
Очите на Билбо се напълниха с дим. Той усещаше вече горещината на огъня и през димната завеса съзираше гоблините, които подскачаха в кръг около него, както подскачат хората около еньовденската клада. На почетно разстояние от танцуващите бойци, въоръжени с копия и брадви, стояха вълците, които наблюдаваха и чакаха. Билбо чу гоблините да подхващат една страшна песен:
След това спряха да пеят и завикаха:
— Хвъркайте, птиченца! Хвъркайте, ако можете! Слезте долу, птиченца, иначе ще се опечете в гнездата си! Пейте, пейте, птиченца! Защо не пеете?
— Вървете си, щури хлапета! — подвикна в отговор Гандалф. — Сега не е време за гнездене. А лошите малки момченца, които си играят с огън, ги наказват. — С тези думи той искаше да ги ядоса и да им покаже, че не се бои от тях, ала всъщност се боеше, макар и да беше вълшебник. Гоблините обаче не му обърнаха внимание и продължиха песента си: