Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Клон да гори в гъсти гори!
Лумнала пещ, факел горещ,
радвай ни пак в нощния мрак,
                Йя-хей!

Пържени, печени, ситно насечени,
с бради опърлени, с очи изцъклени,
с кожа горена, с коса завоняла,
с мас разтопена и кост почерняла
в жарко огнище
сред пепелище!
Туй чака ви, джуджета.
горете и светете, в нощта ни веселете.
                Йя хей!
                Йя хари-хей!
                Йя хой!

И при това „Йя хой!“ пламъците стигнаха под дървото на Гандалф. След миг се разпростряха и към другите дървета. Кората пламна, ниските клони запращяха.

Тогава Гандалф се покатери на върха на своето дърво. На края на жезъла му внезапно блесна светкавица и той се приготви да скочи сред копията на гоблините. Това щеше да докара гибелта му, макар че навярно щеше да убие и мнозина от враговете, профучавайки отгоре като мълния. Но той не скочи.

Тъкмо в този миг Царя на орлите се стрелна над него, грабна го е ноктите си и отлетя.

От гняв и изненада гоблините нададоха страшен вой. Но още по-високо извика Царя на орлите, на когото Гандалф сега говореше нещо. Големите птици, които го съпровождаха, се стрелнаха обратно назад и полетяха надолу като огромни черни сенки. Вълците заръмжаха и заскърцаха със зъби, гоблините закрещяха и затропаха с крака от яд, като хвърляха тежките си копия из въздуха, но напразно. Орлите връхлитаха отгоре, мрачният вихър на мощните им криле поваляше гоблините или ги отвиваше настрани; острите орлови нокти раздираха лицата на злите твари. После една част от птиците литнаха над върховете на дърветата и грабнаха джуджетата, които се бяха изкатерили колкото може по-нависоко.

Горкият Билбо за малко не бе изоставен отново! За щастие той успя да се вкопчи в краката на Дори — тъкмо когато Дори отлиташе последен — и всички се понесоха плавно над глъчката и пожара. Билбо се люшкаше във въздуха, а ръцете му едва не се откъсваха.

Далече долу гоблините и вълците се разбягаха из цялата гора. Няколко орли още продължаваха да кръжат и да се стрелкат над бойното поле. Огънят около дърветата изведнъж лумна нагоре, чак до най-високите клони; те се подпалиха и запращяха. Избухна вихрушка от искри и дим. Билбо се беше спасил тъкмо навреме!

Скоро заревото от пожара в далечината стана съвсем слабо, като някаква червена светлинна върху черната земя; пътешествениците се носеха високо в небето и продължаваха все повече да се издигат, описвайки мощни плавни кръгове. Уловил се здраво за краката на Дори, Билбо си мислеше, че завинаги ще запомни този полет. Той само простенваше: „Ръцете ми, ох, ръцете ми!“, докато Дори пъшкаше: „Горките ми крака, горките, ми крака!“

Дори и в най-добри времена на Билбо му се виеше свят от височините. Колчем погледнеше от върха на някоя скаличка, тутакси му призляваше; затова той не обичаше стълбите, да не говорим пък за дърветата (а и никога не му се бе налагало да се спасява от вълци). Можете да си представите как му се въртеше главата сега, като поглеждаше надолу през провисналите си нозе и зърваше тъмните земи, разпрострени под него, някой посребрен от луната скален склон или някоя река сред равнината.

Белезникавите очертания на планинските върхове се приближаваха все повече — огрени от луната зъбери, щръкнали над черните сенки. Макар и сред лято, беше много студено. Билбо затвори очи и взе да се пита колко ли време още ще издържат ръцете му. После си представи какво би станало, ако не издържат. И съвсем му прилоша.

Полетът свърши тъкмо навреме — точно преди ръцете да му изменят. Той пусна с въздишка краката на Дори и се търкулна върху неравната повърхност на едно орлово гнездо. Остана да лежи там безмълвно, докато в главата му се смесваха почудата, че се е спасил от пламъците и страхът да не полети от това тясно място в тъмните бездни от двете му страни. Чувстваше се силно отмалял след страшните премеждия от последните три дни, през които на всичко отгоре не беше и хапвал почти нищичко, тъй че неволно изрече на глас:

— Сега вече си представям какво изпитва едно парче бекон, когато внезапно го извадят с вилица от тигана и го сложат обратно на полицата!

— Не, не можеш да си представиш — чу се в отговор гласът на Дори, — защото парчето бекон знае, че рано или късно ще се върне пак в тигана, а ние се надяваме да не се върнем. Пък и орлите не са вилици!

— О, не са вилици, разбира се, че не са, съвсем не исках да кажа това — рече Билбо, като седна и погледна разтревожено към орела, който беше кацнал наблизо. Чудеше се какви ли други безсмислици беше издрънкал и дали орелът нямаше да се оскърби. „Не бива да обиждаш орел, когато си само един мъничък хобит и си попаднал в гнездото му през нощта!“ — помисли си той.

Орелът обаче не му обърна никакво внимание, а само наостри човката си в един камък и взе да си чисти перата.

Скоро долетя друг орел.