— И както беше седнал до мене, аз не можех, да измисля повече никакъв друг въпрос — продължаваше разказа си Билбо, — затова му казах: „Какво имам в джоба си?“ Той и трите пъти не позна. Тогава аз казах: — „Помниш ли обещанието си? Хайде сега да ми покажеш пътя за навън!“ Но той се нахвърли върху мен, за да ме убие, аз хукнах да бягам, ала се препънах и паднах, а той ме подмина в тъмното. Тогава тръгнах подире му, защото го чух да си говори сам. Той мислеше, че аз всъщност знам пътя за навън, и затова се бе втурнал да ме търси натам. После седна пред отвора и аз не можех да мина. Затова го прескочих и така се спасих от него, а след това затичах надолу към вратата.
— Ами стражите? — попитаха джуджетата. — Нямаше ли стражи?
— Имаше. Разбира се, че имаше — и то много, но аз хитро им се изплъзнах. Заклещих се обаче на вратата, която беше открехната съвсем леко, и си загубих повечето копчета. Но, така или иначе, се измъкнах и ето ме тук — завърши разказа си Билбо, като погледна тъжно скъсаните си дрехи.
Джуджетата го гледаха с нарастващо уважение, докато той разказваше за хитрото си изплъзване от стражата, за прескачането на Ам-гъл и за промъкването така, сякаш всичко това не беше нито трудно, нито опасно.
— Какво ви разправях? — засмя се Гандалф. — Господин Бегинс има много повече качества, отколкото предполагате. — При тези думи вълшебникът погледна Билбо някак особено изпод рунтавите си вежди и хобитът се зачуди дали той не е отгатнал онази част от разказа, която нашият герой премълча.
После дойде ред на Билбо да задава въпроси, защото, ако Гандалф вече бе обяснил всичко на джуджетата, то хобитът не го беше чул. Той искаше да знае как вълшебникът се бе появил отново точно навреме и какво щяха да предприемат сега.
Вълшебникът — нека кажем истината — нямаше нищо против да разправи още веднъж за своите подвизи. Затова обясни на Билбо, че той и Елронд предварително са знаели, че в тази част на планината има гоблини, обаче до неотдавна главната им врата излизала на друг проход, много по-лесен за преминаване, и те често залавяли замръкналите наблизо пътници. Навярно пътниците са започнали да избягват да минават оттам и затова гоблините — очевидно съвсем наскоро са отворили нов вход тъкмо на върха на прохода, по който се движели нашите пътешественици и който досега се смятал за напълно безопасен.
Трябва да потърся някой добър великан и да го помоля, да го затвори отново рече Гандалф, иначе скоро няма да може изобщо да се минава през планините.
Като чул вика на Билбо, Гандалф веднага разбрал какво се е случило. При светлината на светкавицата, с която убил нападащите гоблини, той успял да се мушне през цепнатината, миг преди тя да се захлопне. И вървял подир пазачите и пленниците, докато стигнали до голямата пещера. Там седнал наблизо и измайсторил най-доброто вълшебство, на което бил способен.
— Много трудна работа беше — каза Гандалф. — И опасна!
Но нали Гандалф се беше учил да прави най-вече магии с огън и светлина (дори хобитът не беше забравил вълшебните фойерверки на Стария Тук, пускани срещу Еньовден)!
Останалото всички знаем — освен обстоятелството, че на Гандалф му е била известна и тайната врата, където Билбо си загуби копчетата. Впрочем тя беше известна на всеки, който познаваше тази част на планините, но само вълшебник можеше да не падне духом и да ги води по проходите във вярната посока.
— Те направиха тази врата много, — много отдавна поясни Гандалф, — за да могат да бягат през нея в случай на необходимост или пък да излизат нощем из околностите, където правят големи пакости. Винаги я пазят зорко и никой досега не е успял да я залости. А след този случай ще я пазят два пъти по-зорко — завърши вълшебникът със смях.
Останалите също се засмяха. Бяха претърпели много загуби наистина, но пък бяха убили Великия гоблин и множество от воините му, а накрая се бяха и спасили всички, тъй че можеше дори да се каже, че бяха победили.
Но вълшебникът им напомни:
— Починахме си малко и сега трябва да тръгваме веднага. Стотици от тях ще ни подгонят, щом падне нощта, а сенките вече започват да се удължават. Гоблините могат да надушат стъпките ни часове и часове, след като сме минали отнякъде. Преди да мръкне, трябва да сме на километри оттук. Ако се задържи ясно, ще има и луна, а за нас това ще бъде добре дошло. Не че те се плашат от луната, но ние ще се движим по-бързо при светлината й.
— О, да! — каза той в отговор на един друг въпрос на хобита. — Ти си изгубил представа за времето в тези подземни проходи. Днес е четвъртък, а когато ни заловиха, беше понеделник вечер или вторник призори. Оттогава ние сме извървели километри и километри, минали сме през самите недра на планините и сега сме от другата им страна. По този начин спечелихме доста време, но не се намираме на мястото, където щеше да ни изведе нашият проход. Отишли сме на Север и сега пред нас лежи труден път, а още сме и много високо. Но да вървим!