Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Ам-гъл скочи и се затича с всички сили. Билбо припкаше подире му, все още предпазливо, но сега най-много го беше страх да не се спъне в някое коренище и при падането си да вдигне шум. В главата му се гонеха като вихър надеждата и удивлението. Очевидно пръстенът беше вълшебен и имаше силата да прави притежателя си невидим! Билбо, разбира се, бе чувал за подобни неща в стари и прастари приказки, но му беше трудно да повярва, че наистина е намерил най-случайно точно такъв пръстен. И все пак нямаше място за съмнение. Ам-гъл със светещите си очи беше минал край него на по-малко от метър, без да го забележи.

И тъй, те продължаваха тичешком напред — Ам-гъл шляпаше шумно с крака, съскаше и проклинаше, а Билбо стъпваше тихичко, така тихичко, както само хобитите могат да стъпват. Скоро стигнаха до едно място в прохода, откъдето започваха странични коридори — същите, които Билбо бе забелязал при спускането си надолу. Ам-гъл веднага започна да ги брои:

— Да, първи отляво. Първи отдясно. Втори отдясно, да, да. Втори отляво. — И тъй нататък.

Докато броеше, той забави крачките си, взе да трепери и хленчи. Защото езерото беше останало далеч назад и Ам-гъл започваше да се страхува. Наоколо вече може би имаше гоблини, а той си беше загубил пръстена. Най-после Ам-гъл се спря пред едно ниско отверстие от лявата страна.

— Шести отдясно. Шести отляво, да, да! — прошепна той. — Това е то, пътят за тайната врата. Ето го проходът! — Надникна навътре, но веднага се отдръпна. — Ние обаче не смеем да продължим нататък, безценни, не смеем. Там гоблиновци. Много гоблиновци. Надушваме ги още оттук. С-с-с-с! И какво да правим сега? Проклети да са! Ще трябва да почакаме, безценни, ще почакаме мъничко и ще видим.

И тъй те зачакаха. Най-сетне Ам-гъл бе довел Билбо до изходния коридор, но Билбо не можеше да се добере до него, защото Ам-гъл седеше изгърбен точно пред отвора. Той бе провесил главата си между коленете и я полюшваше насам-натам, а очите му просветваха с хладен блясък.

Билбо се отдели от стената — по-тихо дори и от мишка, — но Ам-гъл изведнъж се надигна, взе да души и очите му станаха зелени. Изсъска тихо и заплашително. Не виждаше хобита, но застана нащрек, защото тъмнината беше изострила у него и други сетива — слуха и обонянието. Приклекна ниско, просна се напред върху разперените си длани, проточи глава и почти заби нос в каменния под. При светлината от собствените си очи той се очертаваше само като една черна сянка, но Билбо усещаше, че е изпънат като тетива, готова да отпрати стрелата.

Билбо се смръзна на мястото си и почти спря да диша. Беше отчаян. Трябваше да се измъкне от тази ужасна тъмнина, докато все още му оставаха някакви сили. Трябваше да се бори. Трябваше да прониже това гнусно същество, да му избоде очите, да го убие. Да го убие! Но това нямаше да бъде честна борба. Сега той беше невидим, а Ам-гъл нямаше меч. Всъщност Ам-гъл не беше заплашвал да го убие, нито пък бе направил опит за това. Той беше нещастен, самотен, безпомощен. Внезапно съчувствие, някаква жалост, примесена с ужас, избликна от сърцето му. За миг си представи безкрайните еднообразни дни — без светлина и без надежда за нещо по-добро, — твърдите каменни стени, студените риби и вечното дебнене и шептене. Всички тези мисли му минаха през ума за част от секундата. Билбо потръпна. И после, съвсем неочаквано, пак за част от секундата, сякаш окрилен от нови сили и смелост, той скочи.

Скокът му не беше много висок, но опасен поради тъмнината. Скочи точно над главата на Ам-гъл — три стъпки нагоре и седем напред, ала така и не разбра, че за малко не си разби черепа в ниския свод на прохода.

Ам-гъл се изви назад и протегна ръце, когато хобитът прелиташе над него, но вече беше късно — улови само въздух, а Билбо, след като падна на яките си нозе, затопурка надолу по новия проход. Той не се обърна да види какво прави Ам-гъл. Отначало съскането и проклятията го гонеха по петите, после заглъхнаха. И изведнъж до слуха му достигна смразяващ кръвта крясък, изпълнен със злоба и отчаяние. Ам-гъл бе победен. Той не смееше да върви по-нататък. Беше загубил: беше загубил плячката си, беше загубил и единственото нещо, за което милееше — вълшебния пръстен. Крясъкът изплаши Билбо до смърт, но въпреки това той продължи напред. Сега, слаб като ехо, но заплашителен, гласът на Ам-гъл долетя отново:

— Крадец! Крадец! Крадец! Бегинс! Ние го мразим, мразим го и ще го мразим навеки!

После настъпи тишина, но тя също се стори на Билбо застрашителна.

— Щом гоблините са толкова наблизо, че проклетото същество ги надуши — каза си той, — значи са чули крясъците и проклятията му. Затова внимавай, Билбо Бегинс, иначе този път може да те изведе до още по-големи беди!

Проходът беше нисък и неравен, но не създаваше особени трудности на хобита. Само на няколко пъти — макар и да внимаваше много — нарани горкичките си пръсти в острите камъни.