Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Отговорите са за отгатване, а не за казване.

— Да, но въпросът не беше честен — изсъска Ам-гъл. — Никаква гатанка не беше, да, никаква.

— Е, добре — наежено отвърна Билбо, — щом става дума за обикновени въпроси, то аз пръв ти зададох въпрос. Какво си загубил? Хайде, кажи!

— Какво имало то в джобите си?

Съскането този път долетя така силно и остро, че Билбо се обърна към посоката, откъдето то идваше, и с ужас видя две малки светли точки, насочени към него. Защото вселеше ли се веднъж подозрение у Ам-гъл, очите му започваха да изпускат белезникава светлина.

— Какво си загубил? — настоя пак Билбо.

Но сега вече светлината в очите на Ам-гъл беше станала яркозелена и бързо-бързо се приближаваше. Ам-гъл отново седеше в лодката си и с бясна скорост гребеше обратно към тъмния бряг. В сърцето му кипеше такава ярост от загубата, че никакъв меч вече не го плашеше.

Билбо не знаеше какво е разярило това отвратително същество. Разбираше само, че всичко е свършено, че Ам-гъл е решил на всяка цена да го погуби. И тъкмо навреме се обърна и затича слепешката обратно нагоре по тъмния проход.

— Какво имало то в джобите? — чу Билбо острото съскане зад себе си и плискането на водата, когато Ам-гъл скочи от лодката.

— Какво имам наистина? — рече си Билбо, докато тичаше запъхтяно и се препъваше. Той мушна лявата си ръка в джоба и усети хладината на пръстена, който съвсем леко се надяна на показалеца му.

Съскането звучеше вече съвсем близо зад него. Билбо се обърна и видя очите на Ам-гъл да се задават като малки зелени фенерчета по нанагорнището. Ужасен, той понечи да затича по-бързо, но изведнъж пръстите на краката му се заплетоха в някакво коренище и той се простря по очи, а мечът му остана отдолу.

След миг Ам-гъл беше до него. Но преди Билбо да направи каквото и да било — да си поеме дъх, да се изправи или да размаха меча си, — Ам-гъл отмина, без да го забележи, и продължи да тича напред, като не преставаше да проклина шепнешком.

Какво ли означаваше това? Ам-гъл виждаше много добре в тъмното. Билбо долавяше зеленото сияние на очите дори откъм гърба на тичащия напред противник. Той се изправи с мъка, прибра в ножницата меча си, който сега пак бе започнал слабо да свети, после много предпазливо тръгна подир Ам-гъл. Друго не му оставаше. Какъв смисъл имаше да се връща обратно до езерото? По-добре да следва Ам-гъл, който може би щеше неволно да го изведе на някой изходен път.

— Проклятие! Проклятие! — съскаше Ам-гъл. — Проклет да е Бегинс! Къде изчезна? Какво има в джобите си? О, ние се досещаме, досещаме се, безценни. То го е намерило, да, намерило е моя подарък за рождения ми ден.

Билбо наостри уши. Най-после и той започваше да се досеща. Поизбърза малко и се доближи — доколкото можеше и доколкото смееше — до Ам-гъл, който все още тичаше напред, без да се обръща, и само въртеше глава ту наляво, ту надясно — това Билбо разбираше от бледата светлина, пробляскваща по двете стени на прохода.

— Подаръкът ми за рождения ден! Проклятие! Кога и как го загубихме, безценни? Кога и как? Да, да, когато за последен път минахме оттук и когато извихме вратлето на онова гадно малко врескало. Да, точно така! Проклятие! Той се е изхлузил от нас след всичките тия години! И сега го няма, ам-гъл!

Изведнъж Ам-гъл седна на земята и заплака, като издаваше някакъв противен за ухото звук. Билбо спря и се прилепи към една от стените на прохода. След малко Ам-гъл престана да плаче и заговори, сякаш водеше спор сам със себе си.

— Няма смисъл да се връщаме обратно там и да го търсим. Ние не помним всички места, където сме ходили. Безполезно е. Бегинс го държи в джобите си; гадният навлек го е намерил, да, тъй казваме ние.

— Туй са само догадки, безценни, само догадки. Не можем да сме сигурни, докато не намерим гнусссната твар и не я сссграбчим. Но то не подозира силата на този подарък, нали? Само го държи в джобите си. Не подозира, тъй че няма да стигне далеч. Нали се е заблудило и не може да намери пътя за навън? Поне така каза.

— Така каза, да, но то е хитро. Не казва какво мисли. Не ще да каже и какво има в джобите си. То знае. Щом знае пътя за навътре, сигурно знае и пътя за навън. Хукнало е към тайната врата. Да, към тайната врата.

— Но тогава гоблиновците ще го сбарат. Не може да се измъкне оттам, безценни.

— С-с-с, с-с-с, ам-гъл! Да, но ако подаръкът е у него, нашият безценен подарък, гоблиновците ще му го вземат, ам-гъл! Те ще открият, да, те ще открият каква е силата му и какво може да прави. Вече никога няма да сме в безопасност, никога, ам-гъл! Някой от гоблиновците ще го надене на пръста си и никой вече няма да го вижда. Той ще е там, но ще е невидим. Дори и за нашите обиграни очища! И тогава ще допълзи ловко, коварно и ще ни хване, ам-гъл, ам-гъл!

— Като е тъй, стига сме дърдорили, ами да вървим. Ако Бегинс е тръгнал по този път, ще го настигнем и ще разберем. Напред! Не може да е отишъл далеч. Само по-бързо!