Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Гоблините са жестоки, злонамерени и свирепи. Не умеят и не обичат да изработват красиви неща, но са ловки и изобретателни. Когато пожелаят, могат да прекопават тунели и мини не по-лошо и от най-сръчните джуджета, но са винаги раздърпани и мръсни. Чукове, брадви, мечове, кинжали, търнокопи, клещи, а също и уреди за мъчение те майсторят отлично или пък, по даден от тях образец, карат да им ги майсторят други — затворници или роби, осъдени на непосилен труд, докато умрат от липса на въздух и светлина. Напълно вероятно е те да са измислили някои от машинариите, които оттогава насам безпокоят света, особено онези изкусни приспособления за избиване на голям брой хора наведнъж, защото колелата, механизмите и експлозиите винаги са им доставяли удоволствие. Освен това гоблините не обичат да работят със собствените си ръце и го вършат само в краен случай, но по онова време не бяха чак толкова напреднали (ако това е точната дума). Те не мразеха джуджетата повече от който и да било друг честен и преуспяващ народ. Из някои места зли джуджета дори са се съюзявали с тях. Изпитваха обаче особена злоба към рода на Торин заради войната, за която вече ви споменах, но за която няма място в нашия разказ. Впрочем на гоблините им е безразлично кого ще заловят, стига да успеят да направят това ловко и потайно, та пленниците да не могат да се отбраняват.

— Кои са тия жалки особи? — попита Великия гоблин.

— Джуджета и ей това тук! — отвърна един от пазачите и така дръпна веригата на Билбо, че той политна напред и падна на колене. — Сварихме ги да се крият в нашата Предна галерия.

— Какво означава това? — обърна се Великия гоблин към Торин. — Нещо недобро, сигурен съм. Предполагам, че сте шпионирали личните дела на моите хора! Няма да се изненадам, ако се окаже, че сте крадци, убийци и най-вероятно — приятели на елфите! Хайде! Какво имаш да кажеш?

— Торин, джуджето, на вашите услуги! — отвърна Торин. Това беше, разбира се, само едно вежливо увъртане. — Нещата, в които ни подозирате, изобщо не са ни минавали през ум. Приютихме се от бурята в пещерата край пътя, която ни се стори удобна и празна.

И това наистина беше така!

— Хм! — изсумтя Великия гоблин. — Така значи! А мога ли да те попитам какво изобщо правехте горе в планините, откъде идвахте и къде отивахте? Всъщност аз искам да знам всичко за вас. Това, разбира се, няма да ви помогне много, тъй като знам вече доста неща за твоите хора, но искам да чуя истината, иначе всичко ще свърши зле за вас!

— Тръгнали сме на гости на нашите роднини, племенници и племеннички, първи, втори и трети братовчеди и всички останали потомци на нашите деди, които живеят на източната страна на тези наистина гостоприемни планини — издърдори Торин, тъй като не знаеше какво друго да измисли, а истината очевидно щеше само да им навреди.

— Той е лъжец, о, ваше страхотейшество! — провикна се един от пазачите. — Неколцина от нашите другари бяха поразени от мълния в пещерата, когато поведохме тези същества надолу, и сега лежат мъртви там. А не е дал обяснение и за това! — И той протегна меча, който Торин бе взел от пещерата на троловете.

Като видя меча, Великия гоблин нададе яростен рев, а бойците му заскърцаха със зъби, задумкаха по щитовете си и затропаха с крака. Те веднага познаха меча. Той бе погубил стотици гоблини на времето, когато елфите от Гондолин ги преследваха по хълмовете и се сражаваха с тях пред стените на града. Елфите го бяха нарекли „Оркрист“ или „Гоблиносекач“, но гоблините го наричаха просто „Зъбатия“. Мразеха го от дън душа, а още повече мразеха онзи, който го носеше.

— Убийци и приятели на елфите! — изкрещя Великия гоблин. — Бийте ги! Дерете ги! Хапете ги! Тъпчете ги! Хвърлете ги в тъмните дупки при змиите и нека никога не видят светлината отново! — Той така се бе разярил, че скочи от мястото си и се втурна към Торин със зинала уста.

Точно в този миг всички факли в пещерата угаснаха, а големият огън в средата се превърна в стълб от блещукащ син дим, който литна към тавана и оттам върху главите на гоблините се изсипаха снопове парещи бели искри.

Виковете и крясъците, писъците и врясъците, стенанията и риданията, хулите и проклятията, които последваха, не могат да се опишат. Дори неколкостотин диви котки и вълци, сложени да се пекат на бавен огън, не биха вдигнали по-голяма шумотевица. Искрите прогаряха дупки в кожите на гоблините, а димът, който се спускаше от тавана, бе станал толкова гъст, че дори и техните очи не виждаха нищо през него. Скоро те взеха да падат един върху друг и да се валят на купчина по пода, започнаха да хапят, да ритат и да се бият, сякаш бяха обезумели.

Изведнъж блесна меч, облян в собствена светлина. Билбо го видя как разсича Великия гоблин, който седеше като вкаменен насред яростта си. Повелителят на злите твари падна мъртъв, а войниците му се разбягаха със страшни писъци в тъмнината.

Мечът се прибра обратно в ножницата си.