Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

„Значи е локва или езеро, а не подземна река“ — помисли си Билбо. И все пак не смееше да нагази навътре при такава тъмнина. Не знаеше да плува, а си представи и отвратителните слузести същества с големи, изпъкнали незрящи очи, които навярно се гърчеха във водата. Из локвите и езерата в планинските недра се срещат най-чудновати животинки — например риби, чиито предци са доплували долу кой знае преди колко много, много години и никога вече не са изплували обратно, а очите им са ставали все по-големи и по-големи от усилието да се взират в тъмнината. Срещат се и други същества, дори по-лигави и от рибите. В проходите и пещерите на гоблините винаги тайно живеят и други създания, пролазили отвън, за да се изтягат там на тъмно. А някои от тези пещери са съществували цели епохи преди появата на гоблините, които само са ги уголемили и са прокопали в тях проходи, но истинските им собственици продължават да си живуркат спокойно, да дебнат и душат от потайните си кътчета.

Дълбоко тук, долу, край тъмната вода живееше старият Ам-гъл — дребно и лигаво създание. Не знам откъде е дошъл, нито какъв е и кой е. Той си е чисто и просто Ам-гъл — черен като черния мрак, с две големи кръгли белезникави очи на мъничкото си лице. Ам-гъл си имаше една малка лодка, с която се разхождаше съвсем тихо из езерото, защото това наистина беше езеро — широко, дълбоко и леденостудено. Гребеше с краката си, провиснали от двете страни на лодката, но така, че никога не се образуваше нито една вълничка. Търсеше с белезникавите си пихтиести очи слепите риби и щом му паднеха, грабваше ги светкавично с дългите си пръсти. Той обичаше и месо, а не се отказваше и от гоблини, стига да можеше да ги докопа. Но самият Ам-гъл много се пазеше да не го видят. Щом някой гоблин слезеше сам долу при водата, когато Ам-гъл търсеше плячка, той го издебваше откъм гърба и го удушваше. Гоблините обаче рядко слизаха, защото знаеха, че нещо противно се спотайва там, в самите основи на планината. Преди много години, когато копаеха проходите си, те бяха стигнали до това езеро и бяха разбрали, че не могат да продължат нататък. Затова пътят в тази посока свършваше дотук и те не намираха смисъл да идват, освен ако не им наредеше Великия гоблин. Понякога му се приискваше да хапне риба и той пращаше някого при езерото, но много често нито хапваше риба, нито виждаше повече пратеника си.

Всъщност Ам-гъл живееше върху едно хлъзгаво каменно островче в средата на езерото. Сега той наблюдаваше Билбо оттам с белезникавите си, подобни на телескоп очи. Билбо не виждаше Ам-гъл, но Ам-гъл виждаше Билбо и се чудеше какво ли същество може да бъде това, щом не е гоблин.

За да задоволи любопитството си, той се качи на лодката и пое към Билбо, който седеше край брега, напълно объркан и отчаян. И ето че пред него внезапно изникна Ам-гъл и тихо изсъска:

— Плиссс и пляссс, безценни! Май ще падне угощение! Във всеки ссслучай вкусссна мръвка изглежда, ам-гъл! — И като каза ам-гъл, преглътна звучно и гърлото му изгълголи. Така бе получил и името си, макар той винаги да се наричаше „безценни“.

Билбо подскочи уплашено, когато съскането достигна до ушите му, и изведнъж съзря две белезникави очи да се взират в него.

— Кой си ти? — попита хобитът, като насочи меча си напред.

— Ами той какво е, безценни? — прошептя Ам-гъл (който винаги си говореше сам на себе си, тъй като нямаше с кого друг да разговаря.)

И тъкмо това беше дошъл да разбере, ей тъй, от любопитство, защото в момента не беше гладен. В противен случай първо щеше да сграбчи, а после да шепти.

— Аз съм господин Билбо Бегинс. Загубих джуджетата, загубих и вълшебника и сега не знам къде съм. Но ни най-малко не желая да узнавам, стига да мога да се измъкна оттук.

— Какво държи то в ръчулищата ссси? — рече Ам-гъл, като гледаше меча недружелюбно.

— Меч, меч, изработен в Гондолин!

— С-с-с — рече Ам-гъл и изведнъж стана много учтив. — Ще поссседнем ли малко тук да побъбрим с него, безценни? То може би обича гатанки?

Ам-гъл искаше да се покаже приятелски настроен, поне за момента, за да разбере нещо повече за меча, за хобита и да узнае също дали наистина е самичък, дали е вкусен за ядене и дали самият той вече е огладнял. Гатанките му бяха най-любимото забавление. Да ги задава и понякога да ги отгатва — това беше единствената игра, която изобщо бе играл с другите странни, подобни на него същества, много, много отдавна, преди да загуби всичките си приятели, преди да бъде прогонен и да пропълзи сам-самичък надолу в тъмните недра на планината.

— Да, обичам — отвърна Билбо с охота, защото и на него му се искаше да разбере нещо повече за това същество — дали и то наистина е само, дали е свирепо и гладно и дали не е приятел на гоблините.

— Питай пръв ти — рече той, за да има време да намисли някоя гатанка.

И Ам-гъл изсъска:

С таен корен, под земята,
по-високо от гората,
не расте, а все се вдига,
небесата чак достига.

— Лесна е! — каза Билбо. — Планината, струва ми се.