Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Тръгвайте след мен незабавно! — рече един тих, но енергичен глас и преди Билбо да разбере какво бе станало, той отново припкаше на края на върволицата колкото можеше по-бързо — надолу по разни непрогледни коридори. Виковете на гоблините в голямата пещера все повече заглъхваха, а една бледа светлина водеше бегълците напред.

— По-бързо, по-бързо! — подвикна тихо гласът. — Скоро отново ще запалят факлите.

— Половин минута само! — помоли се Дори, който тичаше предпоследен пред Билбо и беше едно много благородно и милостиво джудже. Той помогна на хобита да се покатери върху раменете му — доколкото можа с окованите си ръце — и след това всички затичаха пак. Веригите дрънчаха, а те неведнъж се препъваха, тъй като ръцете им не бяха свободни и не можеха да се задържат с тях. Скоро спряха да тичат — по това време вече трябва да бяха слезли в самото сърце на планината.

Тогава Гандалф запали жезъла си — защото гласът принадлежеше не на кого да е, а на самия Гандалф. Той отново извади острието от ножницата и мечът отново засия в мрака със своя собствена светлина. Той винаги пламваше така от гняв, щом гоблини се появяваха около него. Сега обаче блестеше ярко като син пламък от радост, че бе погубил великия господар на пещерата. Бързо и лесно преряза той веригите и пленниците бяха освободени. Името на меча беше Гламдринг-Врагоубиеца, ако си спомняте. А гоблините го наричаха просто Убиеца и го мразеха повече от Зъбатия. Оркрист също бе спасен — Гандалф го бе измъкнал навреме от ръцете на един от обезумелите пазачи. Вълшебникът мислеше едновременно за много неща и макар да не можеше да прави всичко, можеше все пак да помогне на приятелите си, когато изпаднеха в беда.

— Всички ли сме тук? — попита той, като подаде меча на Торин с поклон. — Чакай да видя: едно — това е Торин, — две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет — а къде са Фили и Кили? А, ето ги — дванайсет, тринайсет и господин Бегинс — четиринайсет! Е, хайде, можеше да бъде и по-зле, а можеше да бъде и по-добре. Нямаме понита, нямаме храна, не знаем къде точно се намираме и орди от разярени гоблини ни следват по петите! Но да вървим.

И те тръгнаха. Гандалф се оказа прав — от проходите, през които бяха минали, вече започваха да се дочуват гоблински шумове и крясъци. Това ги подтикна да вървят по-бързо, но горкият Билбо едва успяваше да ги догонва, защото — уверявам ви — джуджетата могат да летят като стрели, когато им се наложи. Затова те решиха всеки поред да го носи на гърба си.

И все пак гоблините се движат по-бързо от джуджетата, а пък тези тук познаваха пътя по-добре от бегълците (те сами бяха прокопали пътеките) и бяха побеснели от яд. Така че, колкото и да се стараеха джуджетата, виковете и крясъците все повече се приближаваха. Скоро те вече дочуваха как шляпат краката на преследвачите им — много и много крака, които сякаш наближаваха иззад последния завой. Зад тях, в дъното на тунела, по който вървяха, се съзираше трепкащата светлина на факли, а бегълците вече се чувстваха смъртно уморени.

— Защо, о, защо поведохме този нещастен малък хобит да търси съкровища! — рече горкият Бомбур, който беше възпълен и се тътрузеше с мъка напред, а потта, избила от горещината и от страха, капеше от носа му.

В това време Гандалф и Торин изостанаха малко назад и изведнъж свиха рязко зад ъгъла.

— Хайде сега, Торин, вади меча! — извика Гандалф.

И Торин го извади, а това никак не се хареса на гоблините. Както връхлитаха напред с крясъци, те изведнъж се озоваха пред Гоблиносекача и Врагоубиеца, които светеха с хладния си блясък и ослепяваха изумените им очи. Първите изтърваха факлите си и нададоха силен рев, преди да паднат мъртви. Следващите зареваха още по-силно и хукнаха назад, като събаряха ония, които бяха тичали подире им. „Зъбатия и Убиеца!“ — пищяха като обезумели те, бягайки в безредие обратно натам, откъдето бяха дошли.

Измина много време, додето някой от тях се осмели да надзърне зад този ъгъл. Джуджетата отдавна вече бяха потеглили и напредваха през тъмните проходи на тъмното подземно царство. Когато откриха това, гоблините изгасиха факлите, нахлузиха на краката си меки обувки и най-бързите бегачи измежду тях, които освен това имаха най-остър слух и най-зорки очи, се впуснаха напред в мрака като невестулки, вдигайки по-малко шум дори и от прилепите.

Ето защо нито Билбо, нито джуджетата, нито дори и Гандалф ги чуха, че се приближават. Нито пък ги видяха. Но гоблините, които търчаха безшумно, ги виждаха добре, защото Гандалф бе оставил бледата светлина на жезъла си да озарява пътя на бегълците.

Внезапно Дори, който сега вървеше последен и носеше Билбо, усети, че нещо го дръпва изотзад в мрака. Той извика и падна. Хобитът се търкулна от раменете му в непрогледната тъмнина, удари глава о една твърда скала и повече не помнеше нищо.

5. Гатанки в тъмнината