Читаем Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно) полностью

— „Застани до сивия камък, когато дроздът запее — започна да чете Елронд, — и залязващото слънце в деня на Дурин ще огрее с последните си лъчи ключалката.“

— Дурин! Дурин! — извика Торин. — Той е баща на бащите на най-старите джуджета — Дългобрадовците — и мой пръв праотец. Аз съм негов потомък.

— А какво е това „денят на Дурин“? — запита Елронд.

— Първият ден от Новата година на джуджетата — взе да обяснява Торин — е, както всички знаете, първият ден от последната луна на Есента. Ние наричаме деня на Дурин този ден, когато последната луна на Есента и слънцето са заедно на небето. Аз обаче се страхувам, че това няма да ни помогне много, защото в наши дни ние не умеем да познаваме кога настъпва този момент.

— Ще видим — рече Гандалф. — Има ли написано още нещо?

— На тази луна нищо повече не се вижда — отвърна Елронд.

После всички слязоха при реката, за да се насладят на песните и танците на елфите по случай Еньовден.

Hobit_C_2.jpg

Ломидол

Следващата утрин беше толкова свежа и приятна, че за по-хубава можеше само да се мечтае. Небето беше синьо, без нито едно облаче по него, а слънцето танцуваше по водата. След прощалните песни конниците потеглиха бързо, готови за новите приключения, които щяха да преживеят по пътя си, докато прекосяват Мъгливите планини.

<p>4.</p><p>Над хълм или под хълм</p>

Много пътища водеха към тези планини и много проходи ги пресичаха. Но повечето от пътищата бяха измамни и водеха към някое глухо място или към дълбока пропаст, а в голяма част от проходите дебнеха най-различни страхотии и беди. Джуджетата и хобитът, упътени от мъдрия съвет на Елронд и от знанията и паметта на Гандалф, поеха по верния път, към истинския проход.

След като напуснаха Последния удобен дом и Ломидол, те много дни се качваха и качваха все нагоре и нагоре. Пътят беше труден и опасен, криволичещ, пуст и безкраен. Като погледнеха назад, виждаха земите, които вече бяха останали зад гърба им. Билбо знаеше, че далеч, далеч на Запад, в бледата синевина се простира неговата спокойна и безопасна страна, където беше и мъничката му хобитова дупка. Той силно потрепери. Тук, горе, студът ставаше все по-лют, а вятърът виеше пронизително сред скалите. От време на време огромни заоблели каменни блокове, освободени от лятното слънце, огрявало ледовете, се понасяха шеметно от върховете и преминаваха край пътешествениците (което все пак си беше късмет) или над главите им (а това невинаги можеше да завърши благополучно). Нощем всички зъзнеха от студ и не смееха да разговарят високо от страх да не събудят ехото, защото тишината очевидно мразеше да бъде нарушавана от друг шум освен от ромона на водата, воя на вятъра и пукота на падащите камъни.

Hobit_B_2_Planinskata_puteka.jpg

Планинската пътека

„Сега там долу е средата на лятото — мислеше си Билбо, косят сеното и устройват гощавки на открито. Когато вземат да жънат и да берат къпините, ние едва ли ще сме започнали да се спускаме от другата страна.“

Мислите на неговите спътници бяха не по-малко мрачни, макар че при сбогуването си с Елронд в свежата лятна утрин всички бяха изпълнени с надежда и весело говореха как успешно ще преминат през планините и ще препуснат в галоп из отвъдната страна. Те се бяха надявали, че ще стигнат до тайния вход към Самотната планина още по времето на тази последна есенна луна, а може би и в деня на Дурин. Само Гандалф бе поклатил глава и бе замълчал. Джуджетата не бяха минавали оттук много години, но Гандалф беше минавал и знаеше, че гибелта и злощастието са покълнали и процъфтели в Пустинната земя, откакто драконите прогониха и унищожиха всичко живо, а гоблините тайно се настаниха из тия места след битките в мините на Мория. Дори добрите начинания на мъдри вълшебници като Гандалф и на добри приятели като Елронд понякога могат да се объркат, ако си се впуснал в опасни приключения из Покрайнините на Пущинака; а Гандалф беше достатъчно мъдър вълшебник, за да знае това.

Той знаеше, че нещо неочаквано винаги може да се случи, и не смееше да се надява, че ще преминат без премеждия тези огромни планини с пусти върхове и долини, непознаващи кралската власт. Така и стана. Всичко вървеше добре, докато един ден не ги застигна гръмотевична буря, впрочем нещо повече — гръмотевична битка. Вие знаете колко страшна може да бъде гръмотевичната буря долу, в равнината, или в някоя речна долина — особено когато две големи гръмотевични бури се срещнат и вкопчат една в друга. Още по-страшни са гръмотевиците и мълниите в планините нощем, когато от изток и запад се зададат една срещу друга две бури и започнат двубой. Мълниите се разбиват о върховете, скалите се разлюляват, оглушителни трясъци раздират въздуха и нахлуват с тътен във всяка пещера и хралупа, тъмнината се изпълва с невъобразим шум и внезапни проблясъци.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука