Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Билбо никога не беше виждал, нито пък си бе представял подобно нещо. Пътниците бяха спрели на едно стръмно и тясно място. От едната им страна зееше дълбока черна пропаст; а от другата надвисваше огромна скала, под която те бяха потърсили подслон за през нощта, Билбо лежеше под завивката си и трепереше от глава до пети. Колчем речеше да надникне навън, при светлината на мълниите виждаше отвъд пропастта каменните великани, които се забавляваха, като си подхвърляха големи отломки от скали, улавяха ги и ги мятаха надолу в тъмнината, където те рухваха тежко сред дърветата, или се разтрошаваха с трясък на малки парченца. След това се изви вятър и заваля дъжд. Вятърът шибаше дъжда и градушката във всички посоки, така че и надвисналата скала вече не можеше да ги предпази. Скоро пътниците бяха мокри до кости, а кончетата им стояха с отпуснати глави и с подвити между краката опашки, като сегиз-тогиз процвилваха от страх. Цялата планина ехтеше от гръмките крясъци и кикота на каменните великани.

— Сега вече спасение няма! — забеляза Торин мрачно. — Ако не ни отнесе вятърът, не се удавим, или не ни порази мълния, някой от великаните ще ни грабне и ще ни ритне като футболна топка в небесата.

— Е, ако знаеш някъде по-добро убежище, заведи ни там! — каза Гандалф. Той също нямаше настроение и беше доста обезпокоен от великаните.

Спорът завърши с това, че пратиха Фили и Кили да потърсят по-добър подслон. Те имаха силни очи и тъй като бяха с около петдесет години по-млади от останалите джуджета, обикновено тях използваха за такава работа (за всички беше ясно, че е напълно безполезно да пращат Билбо).

— Щом искаш да намериш нещо, трябва само да го търсиш — каза Торин на двете млади джуджета.

И наистина, ако вземеш да търсиш, обикновено откриваш нещо, но то невинаги е онова, което ти трябва. Така излезе и този път.

Скоро Кили и Фили допълзяха обратно, като се държаха за скалата, за да не ги отнесе вятърът.

— Открихме една суха пещера, недалеч от следващия завой — докладваха те. — И понита, и всичко останало може да се побере в нея.

— Внимателно ли я изследвахте? — попита вълшебникът, защото знаеше, че планинските пещери рядко биват празни.

— Да, да! — отговориха те, макар за всички да беше ясно, че не са го сторили, тъй като се върнаха твърде бързо. — Тя не е голяма, нито пък продължава много навътре.

А това именно е най-опасното на пещерите; понякога не знаеш колко навътре продължават, дали зад тях няма някакъв проход и какво може да те очаква там. За момента обаче новината на Фили и Кили бе посрещната с радост. Всички станаха и се приготвиха да тръгнат. Вятърът все още виеше, гръмотевиците продължаваха да ечат и джуджетата, и понитата с усилие се мъкнеха напред. За щастие подслонът наистина не беше далеч. Скоро те стигнаха до една огромна скала, издадена над пътя. Зад нея, в склона на планината, имаше нисък свод — толкова нисък, че понитата трудно минаха през него едва след като ги разтовариха и разседлаха. Далеч по-приятно бе да слушаш вятъра и дъжда от пещерата, отколкото да ги усещаш върху себе си. Тук нашите пътешественици се чувстваха в безопасност и от великаните, и от техните каменни топки. Вълшебникът обаче не искаше да поема рискове. Той запали върха на жезъла си както бе сторил това през един далечен ден в трапезарията на Билбо, ако си спомняте, — и при неговата светлина те изследваха пещерата от край до край.

Тя не беше нито много голяма, нито много малка и в нея нямаше нищо подозрително. Подът и беше сух и имаше няколко много удобни кътчета. В единия край на пещерата настаниха изпускащите пара понита (очевидно много доволни от промяната), които веднага задъвкаха зоб от торбите си. Оин и Глоин искаха да запалят огън при входа, за да се изсушат, но Гандалф не им позволи. Затова всички проснаха мокрите си дрехи на пода, извадиха сухи от торбите, загърнаха се в завивките, грабнаха лулите и взеха да пускат колелца от дим, които Гандалф за забавление обагряше в различни цветове и ги пращаше към тавана, където, те започваха да танцуват. После се подеха разговори, бурята бе забравена и всеки заразказва какво ще направи със своя дял от съкровището (когато го вземат, а това в момента не им се струваше чак толкова невъзможно). Накрая едно по едно джуджетата заспаха. Оттук нататък те вече никога нямаше да използват понитата си, вещите, инструментите и всички останали дреболии, които носеха със себе си.

Същата нощ се оказа, че не бяха взели малкия Билбо съвсем напразно. Кой знае защо, той дълго време не можа да заспи. Когато най-после заспа, сънува крайно неприятни сънища. Сънува, че някаква цепнатина на стената в дъното на пещерата става все по-голяма и по-голяма, че се отваря все по-широко и по-широко, а той беше много изплашен, но не можеше нито да извика, нито да стори каквото и да било, освен да лежи и да наблюдава. После пак засънува, че подът на пещерата се проваля и той пропада надолу — и пада, пада, пада кой знае докъде.