Хаос

Стихчето, което често си повтарям в моргата. Римите улесняват процеса на запаметяване. Погледни насам. Погледни натам. Рецитирам стихчето наум, защото този път аз имам нужда от него. Продължавам да движа очите си. Вниманието ми се понася…

Над тревата.

Отвъд кафеникавата отъпкана пръст на пътеката.

Към мъртвата жена, положена по гръб.

Белият й спортен сутиен.

Сините шорти.

Чорапите на райета.

Главата й, ръцете й, краката й, всичките увити с кафява амбалажна хартия, като изкоренени фиданки в зебло.

Мъртва.

Опакована като улика, унизена и обезличена, това не може да е дръзката, горда, одухотворена жена, която срещнах по-рано през деня. При това не веднъж, а два пъти. Привлекателна, остроумна, в отлична физическа форма, жизнена и самоуверена. Напомняше ми за Луси. Как е възможно да бъде сведена до това? До труп, който ще бъде отнесен и изкормен?

Онова, което не те убива, те прави по-силен.

Но нещо все пак я уби. Странна реплика, сякаш частица от нея е знаела, че я дебне опасност, и се е опитала да го обърне на шега. Трябваше да я спра по някакъв начин. Срещнах я два пъти, а не я спрях.

Оглеждам черните платна на тентата, опънати върху сивата алуминиева рамка. Погледът ми се връща на тялото. Спомням си силните й, загорели от слънцето рамене и сияйната усмивка, с която лепеше рецепти на стените в центъра „Лоуб“. Спомням си и как изпусна бутилката с вода пред Харвард Клуб.

Вие сте дамата с фъстъчения пай.

Беше й горещо, загарялата й кожа бе покрита с капчици пот. Слънцето залязваше. Хоризонтът бе обагрен в прасковено и розово и аз я проследих с поглед, докато прекосяваше Куинси стрийт.

Мъртва.

Вдигам поглед към дърветата. Дебелите им, покрити със зеленина клони не помръдват в това душно безветрие, но при най-малкия повей биха изпратили колоритна симфония от аромати, ако, разбира се, ароматите можеха да изиграят ролята на музикални инструменти в една симфония на най-отвратителните миризми. Щях да чуя диези и бемоли в минорен лад, хаотично кресчендо, усилено от ударни инструменти. Наситено с бас китари. Устремено към задушаваща финална кода.

Залата ще потъне в мрак след това повторно извикване на смъртта на бис и подпухналата многолюдна тълпа ще ми се стори прекалено противна, за да мина през нея. Оглеждам се за изход. Не виждам такъв. Няма такъв. Бригс първи би го признал. Не мога да отида при него в моргата в Балтимор.

Така ще позволиш на лошите да извадят от бездната нещо, което не бива да вижда бял свят, Кей.

Чувам гласа му, сякаш стои пред мен и се усмихва широко, с дълбоки трапчинки. В живота има само едно правило, казваше той. Да постъпваш правилно. Той невинаги го следваше. Изтривам очи с опакото на дланта си.

33.

Седя спокойно върху капака на обемистия черен куфар. Гърбът ми е изправен, дишам бавно и дълбоко, опитвам се да не се свлека на земята.

Купих голямата пластмасова кутия за инструменти от една разпродажба в „Хоум Депо“ преди години. Струва ми се подходящ трон за Кралицата на престъпленията, Нейно Величество Повелителката на извращенията и Господарката на страданията… Брайс е доста остроумен в това отношение. Нарича ме с какви ли не прякори, когато си въобразява, че не мога да го чуя.

Изчаквам молекулите ми да се върнат към обичайното си състояние и замайването да премине. Имам чувството, че мозъкът ми се блъска силно, тежко и бавно в стените на черепа ми като жълтък в черупката на яйце. Обръщам пулсиращата си от болка глава първо в едната, после в другата посока. Слушам какво си приказват Марино и Бентън. Отпивам вода. Заслушвам се в думите им. Разменят си реплики, сякаш играят тенис на маса. Като фон и антифон в григорианско песнопение. Откачения скандалджия срещу Невъзмутимия стоик.

Разполагам с място на първия ред край боксовия ринг и наблюдавам как Марино задава въпроси, а Бентън ги избягва, отговаря уклончиво и не казва нищо важно относно случилото се с нашия общ приятел Джон Бригс. Това не пречи на съпруга ми обаче да се опитва да изкопчи информация за мъртвата жена, чийто труп лежи между нас, двайсет и три годишна канадка, която не би трябвало да представлява интерес за ФБР. Все още не.

Не вярвам и на преструвките на Бентън, че няма нищо общо с хеликоптера, който лети напред-назад над реката. А може би не става въпрос за един хеликоптер, а за повече. Той обаче сякаш не забелязва, че часът е крайно неподходящ за туристическа обиколка, а машината ми се струва прекалено мощна, за да принадлежи на местен телевизионен канал. Имам чувството, че федералните са започнали нещо или най-малкото се канят да го направят. Не мисля, че Марино подозира какво става. Вероятно защото неведението е за предпочитане и докато аз си почивам и пия вода, му давам секунда-две отдих, преди да приеме реалността по възможно най-трудния начин. Била съм свидетелка и на не толкова дружелюбни отнемания на юрисдикцията.