Хаос

Ако можеше да говориш, мисля си аз, както обикновено. Ще проговори, но по свой собствен начин, когато му дойде времето. Езикът на мъртвите е безмълвен и труден, а посланието, което Елиза Вандерстийл ми изпраща в момента е, че тялото й изглежда забележително чисто и незасегнато. Не съм го обърнала все още. Ще разбера повече, когато проуча вътрешните му органи. Но вече съм почти сигурна, че опърленият кичур коса е пряко свързан със смъртта й.

Това не означава, че става въпрос за убийство. Убедена съм, че е убита, но това не означава, че убиецът е човек. Възможно е причината да е силен електрически удар. Оглеждам се за възможни източници на ток. Търся нещо повредено, електрическа схема, дала накъсо, която жертвата да е докоснала.

Насочвам вниманието си към очевидния заподозрян, железния стълб със счупената крушка. Все поглеждам към небето, но забравям, че не мога да го видя заради шатрата. Мисля си за електрическите кабели и осветлението в парка. Казвам на Марино, че каквото и да е опърлило косата й, случило се е в момента на смъртта или непосредствено преди него. Ако бе изгорила косата си по-рано, нямаше да доловя тази миризма.

— Аз нищо не усещам — казва той, навежда се над тялото и свива широките си рамене.

— Затова пък аз усещам — настоявам. — И ако сега е достатъчно отчетлив, вероятно е бил още по-силен преди два часа, когато Еня и Аня са се натъкнали на тялото.

Марино хвърля поглед към жертвата, сетне оглежда участъка от парка, покрит под тентата и осветен от прожекторите.

— Единственото, което се набива на очи, е счупената лампа. — Неохотно приема идеята, но и това е напредък.

— Точно това се чудя. Повредата ни казва нещо важно — заявявам аз и се насочвам към кабелите.

В Кеймбридж по-голямата част от електрическите кабели не са подземни, затова Марино бързо стига до извода, че ако някой кабел е повреден, би трябвало да сме го видели вече.

— И то по най-неприятния начин. Близначките щяха да го настъпят и да пламнат като крушки — добавя той. — Как е възможно да е загинала от токов удар, Док? Би трябвало да е влязла в контакт с електрически заряд, а не виждам как може да е станало.

Марино изтъква липсата на леснодостъпни електрически табла, от които да стърчат оголени кабели, както и на жици, и инструменти.

— Никъде по земята не се виждат оголени проводници — продължава той.

Марино разбира от тези неща. Разполага със собствена работилница. Има огромен гараж, пълен с инструменти, и за него не е проблем сам да издигне пристройка към къщата или да ремонтира двигателя на пикапа си. Неведнъж ми се е притичвал на помощ в миналото, когато съм имала повреди у дома. Особено в началото, когато живеех сама, той често идваше вкъщи по една или друга причина, ту инсталираше лампи със сензори за движение, ту поправяше вратата на гаража, сменяше маслото на колата или мелницата за отпадъци в мивката.

— А това е добре, нали? — казва той. — Защото в противен случай всички щяхме да се изпържим още в мига, в който кракът ни стъпи тук.

— Доста неприятна мисъл. — Отстъпвам крачка назад по алеята, поглеждам лампата и парченцата стъкло.

Електрическите крушки не се пукат или чупят току-така. Те експлодират с такава сила, че запращат парчетата си на много метри околовръст. Уличният стълб е висок около три метра и не забелязвам никакви повреди по осветителното тяло. Явно Марино е видял нещо.

— Винтовете са на място, но трите крушки са унищожени. — Обикаля около стълба с ръце на кръста. Вдигнал е поглед нагоре, а лицето му е зачервено, покрито с капчици пот. — По-голямата част от нажежаемите жички просто е изчезнала.

— Как можеш да ги видиш оттук? — За мен стълбът е прекалено висок и не мога да надзърна вътре.

— Когато приключиха с поставянето на тентата, взех стълбата и направих няколко снимки, които мога да ти покажа по-късно — обяснява Марино. — Металното резе липсва, което обяснява защо стъклената вратичка е отворена. Отново изниква въпросът кога е станало това. Дали пръсналите се крушки са причината миниатюрното резе във формата на кука да се скъса? Или това е било началото? Ще продължим да търсим отговора, но за момента не знаем нищо.

Отивам до велосипеда, който лежи на алеята. Задната гума сочи към входа на парка, който двамата с Марино използвахме, за да дойдем дотук. Очевидно Елиза Вандерстийл е направила същото. Спомням си я отново как натискаше педалите на път за „Харвард Ярд“. Представям си я как е завила по Кенеди стрийт и е влязла в парка от изток.

Оттам явно е тръгнала по алеята за фитнес, излязла е на полянката и е продължила на запад, докато слънцето се е спускало зад дърветата и сенките са ставали все по-гъсти и все по-дълги. Ако съдя по положението на колелото, нещо се е случило именно тук, на мястото, на което съм застанала, на няколко метра вдясно от железния стълб. Тялото й се е озовало на три метра от колелото, с парченца стъкло в косата, а предпазната й каска се е търкулнала още по-далеч.