Хаос

Можеш да работиш с тях, но никога не сваляй гарда — казваше ми. — И за бога, Кей, не си сваляй гащите, в противен случай ще разбереш по трудния начин, че този свят е само за мъже.

Няма никакво значение, че не е честно, заявяваше той с вдигнат пръст. Ако животът беше честен, хората като нас щяха да останат без работа. Чувам звънкия му глас в главата си. Приковаваше вниманието, независимо какво казваше или на кого. Не послушах съвета му да не си свалям гащите, а и Бригс — каквото и да твърдеше — не се оказа кой знае колко мотивиран от строгите си морални принципи.

Изпитваше чувства, които датираха от самото ни запознанство. И двамата изпитвахме чувства. Беше достатъчна една целувка. Беше достатъчен и един протест, за да спрем, но не го направихме. Спомням си запъхтяното ни дишане и трополенето на дъжда по покрива. Никога няма да забравя мига, в който угаси фаровете на своята рубиненочервена „Карман Гиа“, паркирана пред занемарената сграда, в която живеех със съквартирантката ми, токсиколожка. Казваше се Лола, на испански галено от Долорес. Името й означаваше тъга или мъка и много й подхождаше.

Бяхме млади и неопитни, току-що постъпили в Центъра по съдебна медицина на окръг Маями-Дейд, където Бригс беше мой началник, а Лола тънеше в печал. Непрекъснато я дразнех и разочаровах, макар по онова време да не го осъзнавах. Почти никога не ми казваше кога ще излезе или ще се прибере, несъмнено го правеше от желание да ме засегне, да провокира ревност. Но в онази дъждовна ветровита вечер знаех, че не си е у дома и няма да се прибере скоро.

По ирония на съдбата, Лола си бе направила труда да ми натякне, че излиза, сякаш за да внуши, че тя води активен социален живот, за разлика от мен. Бригс ме разпитваше за нея, защото я намираше за странна и досадна. Какво представлява съвместният ни живот? Дали се притеснявам да не отрови овесената ми каша? Кога ще се прибере у дома? В един момент полетях на седмото небе. Присмивахме се на капките дъжд, които трополяха по тавана и прозорците. Бригс изключи чистачките. Над главите ни се изливаше същински потоп. Прозорците се замъглиха, но ги изтрихме колкото да погледнем към втория етаж, към потъналия в мрак прозорец на малкия апартамент, който делях с друг човек, защото не можех да си позволя друго.

Беше очевидно, че у дома няма никого. Беше очевидно и защо Бригс иска да ме изпрати до вратата с чадър. Не беше джентълмен, а и аз не бях дама. Беше идеалното стечение на обстоятелствата, чието начало бе поставено още когато износеният съединител на моята таратайка се счупи късно вечерта на магистралата „Дикси“, която свързва летището на Лодърдейл с Маями.

Лола беше излязла с бившия си приятел, както не пропусна да ми натякне. Сестра ми Дороти не си вдигна телефона, майка ми — също. Бригс бе единственият човек, с когото успях да се свържа, след като тръгнах по банкета на магистралата и стигнах до бензиностанция с обществен телефон. Той ме откара у дома, а после… така и не каза истината на Рути.

Тя бездруго беше решила, че съм от жените, които разбиват чужди семейства, преди още да бях станала такава. Защо да й казваме, че е била врачка или пророчица? Защо да й казваме, че е била права?

Още мога да чуя гласа на Бригс, който ме увещава: Защо да й даваме още една причина да те отбягва, Кей?

Признанието пред съпругата му би сложило апокалиптичен край на отношенията ми с него. Не бихме могли да работим повече заедно. Дните ми в Съдебномедицинската служба на въоръжените сили щяха да приключат, преди да са започнали, защото тя беше твърде чувствителна, крехка и обсебваща. Освен това по онова време баща й заемаше важен пост в Пентагона. Така казваше Бригс, това бе обяснението му защо трябва да запазим в тайна от нея някои неща. За нейно добро, но и за мое. Така беше най-добре. Такива неща ми говореше. Знаех, че се самозалъгва, и това като че ли бе единственият път, когато бих могла да го нарека страхливец.

— Добре ли си? — обръща се Бентън и ме поглежда. Честно казано, той е много по-истински мъж, отколкото Бригс би могъл да бъде някога.

Съпругът ми не бяга от онова, което иска. Не избира нещо само защото е безопасно. Не лъже хората, които обича. Не прибързва, предпочита да обмисли нещата. Но не се предава, не се задоволява с по-малкото. Освен това не крием тайни един от друг. Не и такива, които биха могли да разрушат връзката ни.

Представям се на мъжа, който седи до мен, когато шевролетът завива по Мемориал Драйв. Но започвам да се чувствам глупаво.