Хаос

Той сигурно знае коя съм и защо съм се качила в кола на ФБР. След няколко минути ще ме оставят пред Центъра по съдебна медицина, защото отказвам да сътруднича по начина, по който очакват това от мен. В далечината изниква стоманеносивата фасада на моята сграда. Взирам се в мрачното ранно утро, когато колата следва извивките на реката, и едва сега осъзнавам колко съм уморена. Чувствам се виновна, сломена… Вярно е онова, което казват — че греховете от миналото те настигат рано или късно.

В моя случай е по-правилно да каже, че греховете от миналото винаги ме настигат. Всяко нещо си има последици. Но когато двамата с Бригс изживяхме онзи кратък миг на страст, не би могло да ми хрумне, че този ден ще дойде. Не бих могла да си представя, че правителството ще ме покани да взема участие в аутопсията му, а аз ще откажа поради причини, които не желая да обсъждам. Дори да не бях затънала до гуша в случая „Вандерстийл“, пак нямаше да замина за Балтимор тази вечер. Не бих го сметнала за уместно.

— … затова се чудех как се обръщат към вас останалите?

Осъзнавам, че спътникът ми на задната седалка ми е задал въпрос, докато ми подава пакетче хартиени кърпички, които нежно опира в китката ми. Взимам го от силната му, гладка ръка и отварям целофана.

— Благодаря — казвам, докато изтривам лицето си. — Какво ме питахте?

— Съжалявам за генерал Бригс. Всъщност казах го вече няколко пъти. Разбрах, че ви е обучавал.

— Да, благодаря ви.

— Питах ви как сте, защото разбрах, че не ви е било лесно в парка заради горещината и умората.

— Добре съм.

— А след това се поинтересувах как се обръщат хората към вас. Кей или доктор Скарпета? Освен това… желаете ли нещо? Храна? Още нещо за пиене?

— Не, благодаря ви.

— На кой въпрос? — Непознатият флиртува с мен в присъствието на съпруга ми.

— Не се нуждая от нищо — отвръщам му аз, който и да е той. Не искам дори да го погледна.

Не искам и той да гледа към мен, защото мога да си представя как изглеждам в очите му. Оклюмала, без грим, с разчорлена коса. Дезодорантът ми спря да действа преди няколко часа, а медицинските панталони и туника, което успях да открия във фургона, бяха прекалено големи. Имах чувството, че не ги обличам, а се увивам в тях. Улавям се, че непрекъснато придърпвам V-образното деколте на покритата си с потни петна блуза, защото ту се показва някоя презрамка на сутиена, ту бюстът ми. И макар да съм свикнала Марино да зяпа, няма да доставя това удоволствие на непознат.

— Кажете ми отново името си. — Изобщо не ми го е казвал, а когато се представя, решавам, че се шегува.

— Андрю Уайът — повтаря той.

Чудя се дали си прави глупава шега или някаква подигравка с покойния баща на съпруга ми, който инвестираше огромни суми в произведения на изкуството.

В дома на семейство Уесли, в който Бентън е израснал, има няколко акварела на Андрю Уайът. Забивам поглед в тила му, докато той търси нещо в телефона си и не реагира на думите на човека до мен. Бентън не му обръща никакво внимание. Не обръща никакво внимание на никого от нас, но съм сигурна, че ни дебне като ястреб и не пропуска нито една наша дума или интонация. Сигурна съм, защото му е навик.

— Сетихте се за художника? Е, не съм аз — казва специален агент Уайът, докато се здрависва с мен прекалено дълго и прекалено нежно. Хуморът му не успява да се справи с лошото ми настроение.

Не искам да бъда в тази кола. Не искам да бъда с тях. Не ми е лесно, когато Бентън е принуден да следва правилата. Когато сме принудени да се преструваме, че отношенията ни са различни; това ме кара да се чувствам така, сякаш мамя някого, сякаш някой мами мен. Сякаш отново разбивам чужди семейства.

Понякога тези наши игрички ме карат да се чувствам сама и изоставена, убедена, че нищо няма да се получи както трябва, ако не го направя сама. Така се чувствам и в момента. Оставена съм напълно сама.

— На художника ли сте кръстен? — питам любезно, с престорен интерес, докато обмислям какво да направя бързо, неусетно и без да разкривам козовете си.

— Не, госпожо. Баща ми е бил кръстен на него. — Уайът ми напомня колко мразя да ме наричат госпожо.

Той е най-много на трийсет, по-скоро на двайсет и нещо, и явно трябва да е вундеркинд, за да се движи в компанията на толкова важни агенти. Не мога да го разгледам добре, защото задната седалка е потънала в мрак, но не ми трябва. Изглежда симпатичен, а гласът му действа успокояващо и внушава доверие, на което нямам намерение да се поддам. Късите ръкави на блузата му са опънати от внушителни мускули. Същото се отнася и за крачолите на памучните му панталони в цвят каки.

Вените му са изпъкнали като въжета, под кожата му има учудващо малко телесни мазнини. Не мога да си представя колко време прекарва във фитнеса или с какво се храни. Със сигурност приема малко храна. Протеини. Сокове. Зеле. Все здравословни неща. Прави ми впечатление, че ухае добре. Ненатрапчив мъжки аромат с нотки на цитруси и мускус.

Келвин Клайн.