Керванът на робите

— Все още не, ефенди. Когато напусках Дар Руша се заклех в Аллах да се откажа от името си и да не го използвам, докато не открия следите на сина си, тъй като това все още не е станало, устата ми не бива да го изговаря. Всички ме наричат Ловеца на слонове. Ако не желаеш и ти да го използваш, а настояваш да ми дадеш някакво друго име, тогава ме наричай Бала Ибн142 което ми подхожда.

— Ще си служа с това име, когато те споменавам или разговарям с теб. Но нима си се заклел да премълчаваш и обстоятелствата, при които си загубил сина си?

— Не, ефенди. Как мога да се надявам все някога да го намеря, ако изобщо не бива да говоря за това? Вече на стотици хора съм разказвал за нещастието си, но никой не е в състояние да ми даде каквото и да било сведение. Започвам да вярвам, че синът ми е умрял, но въпреки всичко оставам верен на клетвата си и ще продължавам да търся и него, и похитителя му, докато Аллах ме прибере при себе си.

Той закри очите си с длан, сякаш искаше да скрие дълбоката мъка, излъчвана от погледа му, и после продължи:

— Аз бях най-богатият и най-уважаван човек сред моето племе, бях предводител на воините ни и ръководех съвета на мъдреците. Смятах се за по щастлив от всички хора, които познавах и наистина бе така, докато се появи онзи човек и ми донесе нещастие. Обичах жена си и единственото си дете, моя син, комуто дадохме името Mosul ct Tmem Sawabi Ilidschr143. Един ден…

— Как се с казвало момчето? — прекъсна го Шварц. — Mesuf et Tmeni Sawabi Ilidschr ли? Защо си му дал такова име?

— Защото и на двата си крака имаше само по четири пръста Не знам дали и при вас има подобни случаи. При нас са много редки.

И в моята родина са редки. Но съм виждал хора, на които по рождение липсват пръсти на ръцете или на краката, а познавах и един човек, който на всяка ръка имаше по шест пръста тоест по един повече.

— Пръстите на ръцете на моя син бяха напълно нормални, но на краката му липсваше малкото пръстче. Затова пък Аллах го беше надарил с толкоз по-богата душа и той бе най умно го дете сред цялото племе Когато все още нямаше и три години, в нашия дуар дойде един Baija’l ahid144, за да продава роби. Между тях имаше момчета и момичета, а също и жени и всичките бяха негри с изключение на едно момче със светъл цвят на кожата и права коса, което нямаше и типичните негърски черти на лицето. Търговецът направи при нас голям пазар, за да продаде стоката си и много бени ал араб от цялата околност се стекоха да се пазарят с него. Момчето с бяла кожа непрекъснато плачеше, но не можеше да каже нито дума, защото му бяха отрязали езика.

— Ужасно! На каква възраст беше то?

— На около десетина години. След като търговецът прекара при нас една седмица, ненадейно пристигна някакъв човек от Биркет Фатма заедно с няколко придружители и обвини търговеца, че е отвлякъл сина му. Бащата проследил дирята на мерзавеца и така дошъл при нас. Търговецът отрече всичко. Закле се в Аллах, че изобщо не познава този човек. Тъй като роботърговецът беше наш гост трябваше да го вземем под закрилата си. Но разказът на мъжете от Биркет Фатма звучете тъй правдоподобно, че нямаше как да не им повярваме Направихме съвещание и решихме момчето, което бе държано затворено, да бъде представено на непознатия, а той получи строга заповед да се държи съвсем спокойно и да не казва нито дума. Доведоха момчето щом то съзря непознатия, издаде ликуващи звуци, втурна се към него, прегърна го и започна да го целува, С голяма радост то поздрави и останалите мъже от Брикет Фатма. Нима това не е доказателство, че е син на непознатия?

— Безспорно! — отговори Шварц.

— Освен това хората се заклеха в истинността на показанията си. Търговецът беше отвлякъл сина на един правоверен мюсюлманин и го бе превърнал в роб, а такова престъпление се наказва със смърт. На всичко отгоре беше отрязал езика на момчето, за да не го издаде, което трябваше да бъде наказано допълнително И тъй, всеобщото събрание бе свикано отново, за да произнесе присъдата. Тя гласеше смърт заради похищаването на момчето. А за отрязването на езика търговецът щеше да бъде бичуван всеки ден. Задето бе изгубило способността си да говори, осакатеното момче щеше да получи всичките роби на престъпника.

— Беше ли изпълнена тази присъда?

— Само една малка част от нея. Според закона виновникът трябваше да бъде предаден на бащата на момчето. Но това можеше да стане едва след седмица, защото престъпникът бе наш гост и като такъв се намираше за две седмици под закрилата ни. По тази причина ние го затворихме, за да го предоставим след седмица във властта на отмъстителите, но дотогава всеки ден трябваше да бъде бит с камшик. Два пъти той понесе наказанието под личния ми надзор, ала на третото утро беше избягал, без да остави каквито и да било следи. Нашите воини незабавно се метнаха на конете, за да го преследват, но се върнаха, без нито един от тях да го беше видял. Хората от Биркет Фатма си тръгнаха за дома заедно с момчето и робите и бяха принудени да се откажат от изпълнението на смъртната присъда.